Историята на една българка в Южна Африка, която успява да практикува професията си там
Интервю с пианистката и композитор Надя Янкова-Лоурейро
Виртуалната ни разходка до Южна Африка ни среща с пианистката и композитор Надя Янкова-Лоурейро. Една лъчезарна българка с темперамент и заразителна усмивка. Готовността, с която тя се съгласява да участва в интервюто, и силният заряд на думите ѝ ме карат да вярвам още повече в хубавите неща и в това, че те се случват, стига да пожелаеш и да протегнеш ръка към тях. Талант, много труд, богат глобус от дестинации, смелост и вяра са само част от компонентите, изграждащи музикалния път на Надя, за който тя ни разказва в следващите редове. Приятно четене!
Веселина Борисова за Амбиция:
От малка се занимаваш с музика. Завършила си Националната музикална академия в София с пиано, после си специализирала в Германия. Какво е музиката за теб?
Надя Янкова-Лоурейро:
Спомням си бях във втори клас и готвех първата си сериозна програма за предстоящия ми първи самостоятелен концерт - много свирене, много труд кипеше и така, докато си се упражнявах, един ден си помислих: „Прави ли ми се всичкото това?” Отговорът дойде мигновено с друг въпрос: „А какво би представлявал животът ми без музика?”
В този миг аз разбрах, че музиката за мен е нещо много важно и сериозно, след като не можех да си представя живота си без нея. И така, докато навърших 22 г., когато за кратко пътищата ни се разделиха. После отново се събраха и няколко години след това отново се разделиха - раздяла, последвана от ново събиране, което продължава и до днес. Какво искам да кажа с всичкото това? Отношенията ми с музиката са преминали през огън и вода. От първоначалното ми осъзнаване за жизненонеобходимата функция на музиката в живота ми, през периодите на бягства от заниманиятата ми с нея до една съвсем наскоро намерена безкористна любов и всеотдайност към богатата палитра от различни и най- разнообразни занимания с музика, към които принадлежа. Поглеждайки назад през годините, мога да видя как Музиката за мен е била последователно: моето самосъхранение, идентичност, изцеление, самоизразяване и днес - любов. Бих го сравнила с градивен процес, в който двете страни растат една за друга. От жизнената си позиция днес вече не си задавам въпроси, свързани с музиката като част от живота ми; отпаднало e и съпротивлението...аз вече вървя редом до музиката извън и вътре в мен - накъдето Тя ме води, по пътя който Тя има за мен. Днес смело мога да заявя, че не съм в търсене на друг алтернативен път за себе си. Намерила съм, че Тя, Музиката, е пътят за мен. Може би затова и днес се случва нашия разговор/интервю.
Ти си от тези българи в чужбина, които са заминали и успяват да практикуват професията си там. Какви бяха трудностите, които срещна в професионално отношение, след като пристигна в Йоханесбург?
Да си призная - не съм имала такива. Дали благодарение на доброто си образование или благодарение на нагласата си - винаги съм била отворена и с огромен интерес и желание към нови знания в различни области от живота - в частност би трябвало да спомена, че с пристигането си трябваше да се запозная в дълбочина с различията, които изповядва Западната спрямо Източната музикална школа, също и с репертоара и формите на музикално обучение и формите на признаване на това обучение, които системата предлага тук. Тук изцяло са застъпени английските форми, познати в цял свят като Роял Скулс Екзаминейшън и Тринити, като има и подобна местна система, наречена Юниса. Разбира се, приобщаването ми към тукашната музикална среда се случи и благодарение на изключителната помощ и съдействие както на български, така и на местни музиканти. Пак ще кажа, че приобщаването ми към средата тук - било то професионална или друга, не е било за мен такова предизвикателство, каквото може би носталгията ми към България например наистина беше.
Занимаваш се с много неща. Изпълнител на музика си, работиш като преподавател по пиано, композираш, свириш на орган... Какво те мотивира непрекъснато да търсиш и изследваш нови хоризонти?
Това би трябвало да го дължа на винаги бушуващите в мен необходимост и потребност от лично и личностно равитие от една страна. Тези двете за мен винаги са били от изключителна важност и са оказвали голямо значение върху изборите, които съм правила на занимания, към които съм се насочвала или съм искала да се насоча. От друга страна: това е било нещо като рефлекс на съответните примери на обществото. За пример тук мога да дам: в Южна Африка изучаването на повече от един инструмент, един или два, съпроводено с изучаването и на вокалното изкуство, е нещо доста разпространено. Аз намерих колегите и учениците си тук да знаят да свирят на повече от един инструмент, да умеят да пеят - да са с трениран глас и/или да притежават дипломи и сертификати за повече от една музикална (и/или не само музикална) специалност. Това аз намерих за особен стимул в областта на професионалното си развитие. През всичките години, прекарани тук, аз успях да науча много за себе си, както и да добия допълнителни, пряко професионални и не само знания и в други музикални сфери освен моята тясно профилирана - пианото. Това ме кара да се чувствам човек и музикант в развитие. Благодаря на родителите си на първо място, за което и най-искрено ви признавам, че по-голямо удовлетворение и награда от пътя в живота си от това засега не съм намерила.
Свирила си на много сцени в България и по света. Кое е най-интересното място, на което си свирила и ще помниш винаги? Как те прие публиката там?
Много са, ако не и всичките, където съм свирила (или аз така ги възприемам, тъй като за мен всяко място, където свиря за първи път, аз намирам за интересно), но между тях, разбира се, мога специално да се спра на три места. Това са: предварително приготвената зала за едно частно и много специално събитие, а именно предложение за брак; откритата сцена, издигната на един площад, както и сцената на едно пазарче- все незабравими места! Сцената на третото място е по средата на пазарче за органично чисти продукти, обградена от столчета и масички, принадлежащи към кафенетата наоколо. Контактът, който се постига с публиката/посетителите там е просто неповторим! Но тук това не е единственото такова пазарче, отворено за културни мероприятия...
В Претория много известен театър е в непосредствена близост до подобно пазарче и дейностите на двете вървят ръка за ръка. За да мога обаче да ти отговоря на втората част към същия въпрос, ще трябва да включа имената на още няколко зали, като например тези на: Залата на Centro de Conivencia в Кампинас и Maksoud Plaza в Сао Паулo, Бразилия; Домът на архитекта в София; Камерната зала на Музикалния департамент към Билкентския университет в Анкара, Турция; Залата на Арт центъра към университета на Йоханесбург в Йоханесбург; Концертната зала към комплекс Shepstone Gardens и Откритата сцена към комплекс Monte Casino, Йоханесбург; Театър Бруклин в Претория; Театрите „Виктори” и „Лиричен” в Йоханесбург; Залата към библиотека „Захарий Зографски“ в Стара Загора. На сцените на тези места, с участията си, било то като солист и/или композитор, пианист в различни камерни състави и/или симфонични оркестри, съм преживявала отзивите на публиката по двата най-емоционални и запомнящи се начини според мен: екстазно-бурния аплауз, който просто изригва още преди затихването на последните акорди на сцената или тоталното потапяне/извисяване на публиката в състояние, което донася тишина в първите няколко секунди веднага след края на концерта. А много често след концерт и споделеното само от един човек от публиката е достатъчно...
И като си говорим за местата по света и у нас - разкажи ни малко за ЮАР и живота там. Предполагам, че това е страна с много екзотична култура. Кое може да определиш като най- впечатляващо за един европеец, попаднал в Южна Африка?
Сафаритата, разбира се! Също децата и възрастните, които предимно ходят боси - на училище, в моловете, почти навсякъде, или по пантофи, пижами и халати (пак предимно децата, но и не само по вечерно време). Мултикултурата тук също е една много интересна и богата картина, която предлага многообразие от културни празници, религии, облекла и традиции.
Да се върнем към музиката. Композираш за удоволствие, но задълбочаваш тази твоя страст. Смяташ ли, че когато работата ти е хоби, я вършиш с повече любов и желание?
Тук бих се обърнала към казаното от Мъдреца: „Превърни хобито си в работа, за да не трябва да ходиш на работа и един ден от живота си“.
Аз мисля, че на всеки един от нас би помогнало, ако избираме да работим това, което наистина обичаме да правим, защото, когато правим нещата с любов и желание, те отнемат по-малко време и се случват по-лесно. Също искрено се надявам в промяна на системата в най-скоро време, като например четиридневна работна седмица или намален работен ден, работа от вкъщи или други алтернативи на добре познатата „24/7” реалност днес.
Реалност, която, дори когато работиш най-любимата си работа, може да отнеме от удоволствието и дори да унищожи това удоволствие и страстта, които изначално тази работа ти носи.
Казват, че когато я сполети музата, душата на твореца не се успокоява, докато не изрази своя порив. Какво е усещането, когато завършиш свое музикално произведение? Разкажи ни за последното, което написа.
Усещането е като да „дадеш път да се“ или „се освободиш” от нещо, което иска да намери път извън теб...То е нещо като дълбоко отражение на преживяното вътре в теб или послание за нещо предстоящо.От началото на годината работя върху материалите за три нови песни, от които днес две са в напълно завършен вид.
Текстовете за същите ми бяха дадени. Последната „дойде”, за да предизвести една много съдбоностна среща в живота на мен и съпруга ми. Написана е в много Бахов стил, а човекът, с когото животът ни събра малко след написването й, се оказа, че носи името Йохан - затова и на същата аз дадох името – „Песента на Йохан”.
Обичаш да пътуваш. Сподели някое от най-вълнуващите места, които си посетила. Към днешна дата пътешествията вдъхновяват ли те да пишеш музика?
Те със сигурност ме обогатяват и допринасят много за развитието ми като човек, но и като музикант/творец. Трябва да си призная, че засега пряка връзка между двете не съм усетила. Творческият процес вътре в мен е по-скоро едно такова пътешествие, където не думите, а музиката ми идва на помощ. Разбира се, дай боже още много пътувания по света и човек никога не знае какво може да донесе следващата дестинация като преживяване и творческо вдъхновение!
Занимаваш се и с преподаване на пиано на деца. Имаш ученици и в Лондон. Уроците ти се провеждат чрез Интернет. Разкажи ни за този метод на преподаване, за предимствата и недостатъците му.
Моят опит в тази област (интернет преподаването) е от по-малко от година и е само и изключително с ученици, на които съм преподавала до преди това в клас. Не знам дали факта, че всичките ми ученици, които днес уча чрез скайп, преди това съм познавала и учила на живо, но аз намирам този метод за много удобен и ефективен. Някой от учениците вече ми каза, че познанството ни отпреди ни помага дотолкова, че емоционалният или още контактът на ниво комуникация е бил предварително осъществен. Аз нямам опит как това би работило, ако аз и ученикът ми се срещнем за първи път на скайп. Но от дотук проведените часове и уроци, предпочитам и в бъдеще изцяло бих преминала на този тип преподаване.
Смяташ ли, че с напредването на комуникациите и техниката по-малко хора се обръщат към изкуството, като към фактор, участващ в интелектуалното развитие на децата им?
Определено не, напротив! Хората според мен вървят обратно на посоката да прекъснат тази своя изконна връзка с нещо, което е МНОГО по-голямо и априори по-силно от всякаква технология, технологичен прогрес или както го наречеш там. Все повече хора по-скоро се отварят към тези си свои дарби - разбират за тях, започват да им обръщат внимание, развиват ги, правят ги неизменна част от живота и дори ежедневието си. Спомни си, когато говорехме за изучаването на повече от един инструменти по-горе - давам го само за пример. Дори аз бях заразена от тази определена тенденция и част от ритъма на живота тук. Хората в днешно време повече от всякога търсят познати и непознати форми на себеизразяване, преоткриване и връзка с твореца, заложен във всеки един от нас. Да не говорим за множеството научни изследвания в тази посока, вече отдавна доказали ползата от заниманията с всякакъв род изкуства, в частност музикалното.
И за финал - ако има вярна формула за успех в живота, каква е според теб?
Това за мен е реалността или още животът, който ние сами за себе си създаваме. Една не лека задача, която включва: ежедневната работа по себепознанието, вярата в себе си, шансът в живота, който ние самите си даваме; обичта, разбирането, приемането и прошката, с които подхождаме към себе си, своите интереси и търсения, респективно и към тези на другите. В този смисъл на читателите на „Амбиция” желая: повече себе -обич, -уважение, -разбиране -приемане, -изразяване, прошка и благодарност, които от своя страна водят и са най-краткият и успешен според мен път към вдъхновение, сили, идеи, просперитет, удовлетворение, щастие, здраве и не на последно място ЛЮБОВ! С огромна благодарност на списание „Амбиция” за предоставената възможност да бъда негов гост и с пожелания за огромен успех на списанието, както и за множество и мотивирани читатели!
© Надя Янкова-Лоурейро
© Надя Янкова-Лоурейро
