Евгени Динев
фотописи от България
Евгени Динев е на 39 години, от Бургас. Снимките му показват затаения дъх на природата в България и Европа. Евгени е постоянно на път, в търсене на скритите от обикновеното око пейзажи. Можете да го срещнете много преди изгрев слънце на някой връх в Стара планина, премръзнал и дебнещ точния момент, когато природата се пробужда.
Иван Белчев за Амбиция:
Фотографията Ви е спечелила от дете. Още ли Ви преследват спомените от тогавашните броеве на National Geographic?
Евгени Динев:
Това беше само искра, която ми даде старт да започна да снимам. Би било клиничен случай, ако все още продължавах да се дивя на снимките по кориците на този тип списания. Сега така са се обърнали нещата, че често виждам фотоентусиасти, които се опитват да ме копират или най-малкото се възползват от същите места, които вече съм снимал. Това само може да ме радва, тъй като изглежда, че успешно съм пренесъл пламъка на вдъхновението, който дава искра и на други да опитат своя потенциал в тази област на фотографията.
Продавате успешно Вашите фотографии. През какво сте преминали, за да достигнете до този етап?
Това е непрестанно пътуване в търсене на идеалния кадър. Там е работата, че той не стои някъде да ме чака, постоянно трябва да го гоня. Може би съм прекалено упорит, за да не се откажа от тази надпревара, която освен пълен резервоар изисква и много свободно време, не може да се практикува само по уикендите. Трудно е ставането посред нощ, когато е най-крепкия сън. В това шоково за организма състояние съм шофирал или вървял часове в непрогледна тъмнина, по каквито се сетиш пътища, в мъгла, дъжд, сняг, виелица, за да стигна крайната цел навреме, преди да се развидели.
Излагал съм се на опасни ситуации в планината, където изневиделица се разразяват гръмотевични бури. В търсене на труднодостъпни места често съм стигал до непреодолими премеждия, които с огромна воля съм успявал да премина. Като върна лентата назад и аз самия се учудвам как съм минал през всичко това, без някой да ме е карал насила.
Изберете любим Ваш кадър и ни разкажете историята му.
Всяка есен, в средата на октомври, си избирам някое място за разходка в Стара Планина. Този път изборът ми се спря на хижа Амбарица и едноименния връх над нея. Пада се в централната част на билото, откъдето се открива гледка към най-красивата група върхове – Купена, Кръстец, Ботев. Беше чуден есенен ден, напичаше слънце, подухваше ветрец. Наближавах върха, който се издига на 2170 метра, а ветрецът взе да подухва повече от приемливото и вече наподобяваше ураган, който на тази височина съвсем ме изненада. Не бях подготвен за толкова ниски температури и си носех единствено тънка ветровка. С мощни тласъци от север бурният вятър носеше облаци и всичко наоколо стана бяло. За късмет се оказа, че на върха има заслон. Вече си представях как отварям вратата, а отвътре ме посрещат с топъл чай и дебело одеяло.
Видението изчезна щом наближих нещо наподобяващо военна палатка, само че от ламарина, без врата, с дупка вместо прозорец и ламаринен под вместо дървен нар. Пак беше по-добре от нищо, поне бях на завет, но пък все едно стоях в хладилник. Имаше два часа до залез и си нямах идея дали вятърът ще издуха мъглата. Не бих толкова път само за да посетя този причудлив хладилен заслон, затова реших да изчакам в него.
Времето минаваше бавно, навън фучеше вятър, а зъбите ми започваха да тракат неудържимо. За да се сгрея, от време на време излизах да подскачам навън, което не даваше особен ефект. Така, в зъзнене и скачане, малко преди залез взе, че се проясни. Видимостта се подобри, бурята намали яростта си и от всички страни оживяха изумителни гледки. Тъй като върхът е доста масивен и заоблен, се чудех накъде по-напред да се насоча, не става просто да се обърна на някоя страна, а изискваше доста ходене.
За късмет се озовах в източната част, с изглед към връх Купена, който точно по това време беше осветен от последните слънчеви лъчи, а под него догаряше алено петно. Вятърът издухваше облаците зад него сякаш художник твореше с четките си. Това имах предвид упоритостта. Можех просто да се върна, да не рискувам и да изпусна този удивителен момент.
© Евгени Динев
Фотоапаратът не може да улови всичко. Кои са нещата, които не могат да се видят на снимките Ви?
Снимките ми представят онази красива, идилична страна на света. В тях не може да се види нейния антипод – грозното, пошлото, потискащото.
Незабележими остават и усилията, които са ми коствали, за да станат снимките факт. Зрителят възприема самия образ като даденост, едва ли се запитва кой и как го е снимал, какво има два метра вдясно от края на кадъра.
Каква музика подхожда на пейзажите Ви?
За определена снимка би подхождала определена мелодия, но ако трябва да обобщя, ще е някоя зареждаща, надъхваща мелодия. Като почитател на прогресив рока си мисля за албума Test For Echo на Rush.
Какви промени наблюдавате на едно и също място, когато се върнете там?
На някои места не ми се иска да се връщам например Странджа. Там сеченето и опустошението са придобило чудовищни размери. Подобно е навсякъде в гористите части на България. Скоро ходих до хижа Мазалат, гледката по пътя е ужасяваща. Цели хълмове са оголени от сеч до корен. Като гавра са оставени да стърчат по няколко броя величествени букове. Преди десетина години тези дървета си бяха все още там и да видя това унищожение бе като кошмарен сън. Неизбежно е да се разхождаш в гората, била тя и в резерват, без да чуваш шума на резачките или да не попаднеш в изорани от камиони коловози.
Какво бихте посъветвали един добър любител фотограф, на който му трябва още малко, за да започне да работи като професионален фотограф?
За да се докажеш, се изисква неистово търпение и усилена работа, да си уверен в това, което правиш.
Изключително важно е да изградиш собствен стил, който хората да оценяват, защото ако си заменяем, конкуренцията е голяма.
Имате две деца. Важна ли е връзката с природата за тях? На какво ги учите?
Така се случи, че започнах да снимам още когато се роди първото ми дете. От тогава, често вземам семейството си, когато кръстосвам из България и света. От малки са научени да бъдат сред природата и да я ценят. Надявам се да съм ги заразил с онова непокорство и отдаденост, което да ги тласне да преоткрият себе си щом дойде време за това.
