Kакво е да си дигитален номад в България

Корица:
Brandbears

Брой 6 - март 2016

Анна Пелова

какво е да си дигитален номад в България

В този брой ви срещам с една млада, амбициозна, артистична и авантюристична личност, която в следващите минути ще ни разкаже повече за себе си и своя светоглед. Списание „Амбиция” представя на вашето внимание Анна Пелова.

Пламена Петкова за Амбиция:
Здравей Ани! Нека започнем с малко предистория – от момента, в който може би посоката на бъдещия ти професионален път е започнала да се оформя – решението да завършиш висшето си образование в Англия, където си изучавала Creative Advertising Strategy. Как ти повлия животът, прекаран в тази страна?

Анна Пелова:
Решението да замина за Лондон беше абсолютно спонтанно и необмислено. Не знаех много за Лондон и дори не отворих Гугъл, за да проверя как изглежда на снимки. Реших, че ще е забавно да си представям и просто да отида и да видя дали градът отговаря на представите ми. Тогава бях на 18, сама и с куфар, в който до последно не знаех какви мечти искам да натъпча. Лондон беше различен от това, което аз очаквах - лъскав, подреден, стилен и идеален. Нищо подобно, оказа се, че общежитието ми е в един от тогава визуално най-неприятнитe квартали, Elephant & Castle. Стоварих куфара на земята в стаята ми и разперих ръце встрани. Почти докосвах стените. Клаустрофобия, тежък културен шок и броене на дните, след които щях да се върна в България. Ето това ме очакваше през следващите 2-3 години. Но пък не се отказах. Завърших образованието си, свикнах с различните култури и си намерих стая с малко по-нормален размер и цена. Макар и доста болезнен, смятам този опит за изключително ценен, защото той препрограмира ограничените ми възгледи, наложени от националната гордост, и ме превърна в широкоскроен човек. Лондон ме накара да се влюбя в различието у хората, направи ме самостоятелна и ми даде смелост. Показа ми, че мога да се справя с всяка ситуация. Смятам, че имах нужда от това и определено не съжалявам, че тогава се доверих сляпо на съдбата и заминах.

По това време горе-долу стартираш и първия си собствен уебсайт - портфолио, където представяш своите реализирани проекти в областта на графичния дизайн. Как привлече първия си клиент и как всъщност се завъртяха там нещата за теб?

Аз всъщност работя от 16-годишна. Запознах се с добри хора, които имаха фирма за дизайн и решиха, че в мен има потенциал. Взеха ме да администрирам техен сайт за запознанства. През това време самостоятелно се учех как да работя с фотошоп. Искаха, когато завърша, да се преместя в Пловдив и да работя за тях като дизайнер. Но аз все пак избрах Лондон. Така се случи, че мои приятели започнаха да питат дали мога да им нарисувам нещо, да направя визитки или лого. Това ми даде увереност да се опитам да създам собствен бизнес. Направих си сайт, лого, визитки, бизнес план. Срещах се с потенциални клиенти в Лондон, дори намерих един-двама, с което си платих наема. Обаче нещо не се получаваше. Бях съвсем отскоро в Лондон, нямах достатъчно социални контакти, нито ясна идея за това как да се рекламирам. Отказах се от идеята. Поне разбрах как не се прави бизнес, което също е ценно. Междувременно учех реклама, което беше добро начало.

Защо реши все пак да се върнеш в България и да започнеш да градиш своето бъдеще тук?

Не мога да кажа, че съм се върнала. Аз обичам свободата и вярвам в глобалното гражданство и в свят, в който не би трябвало да се делим по националност. В момента животът ми е така устроен, че мога да работя от почти всяка една страна. България е прекрасно място за дигитални номади, фрийлансъри и предприемачи, които започват да градят кариерата си, защото цените тук са по-ниски, а интернетът ни е от най-бързите. За всяко едно подобно начало са нужни поне една-две години, за да си изградиш контакти и име, и ако бях останала в Лондон може би нямаше да мога да си позволя свободата, която имам сега. А и все пак тук са родителите и приятелите ми.

Кое те накара да се включиш в политическия живот на страната и как се става партиен лидер на твоята възраст? Защо всъщност се оттегли?

За много хора в България политика е мръсна дума, това съм го чувала безброй пъти. Аз обаче виждам политиката така: има нещо, което не ми харесва, и правя всичко по силите си да го променя към по-добро и да вдъхновя достатъчно много хора да ме последват. Политик съм още преди да стана пълнолетна. Всичко започна в 11 клас, бях основното лице на протестите срещу матурите. Нямаше значителна медиа, която да не ми беше взела интервю, а директорът на гимназията, в която учех, ме привика на сплашваща среща, в която ми обясни как това, което правя, не му харесва и как ще подпише дипломата ми, но с нежелание. След като приеха матурите, някои от хората, с които работихме най-много за каузата, се обърнаха срещу мен и ме обвиниха за загубата. Върху мен се изсипаха доста обидни думи и агресия. Тогава разбрах смисъла на думата лидер: отговорност. Хората може и да не ти благодарят, когато постигнеш успех, но със сигурност ще те разкъсат, когато се провалиш. И ти трябва да поемеш отговорност за това. Тогава осъзнаваш и кои са истинските ти приятели. Онези, които ти вземат телефона, за да не четеш омразни съобщения, и ти помагат да се успокоиш.

Никога не съм била човек, който просто стои и гледа, обичам да шофирам, а не да се возя в колата на живота ми.

През последната ми година в Лондон помагах за организацията на протестите срещу проучването и добива на шистов газ в България. Така се запознах със Зелените, а по това време и се върнах в България. Бях активна и скоро ме предложиха и приеха за член на Националния съвет. Участвах в националните избори през 2013 година, давах идеи за развитието на партията, помагах с някои организационни въпроси. Година след това един от колегите ме попита дали искам да се кандидатирам за съпредседател. В Зелените има неписано правило, че при съпредседателите трябва да има равенство между половете, а тогавашната жена-съпредседател се оттегляше.

Отказах номинацията, но подобни предложения започнаха да идват от повече страни и реших, че щом толкова много хора искат да ми гласуват доверие и да ме номинират, е редно поне да приема. Бях сигурна, че мнозинството нямаше да избере точно мен. И така станах най-младия представител на партия в България, а може би и в Европа. Това може да се случи само в една истински демократична и широкоскроена партия.

Изкарах почти един цял мандат, през който работих предимно за вътрешната организация на партията. Имаше предложения да се кандидатирам отново, но отказах. Това обаче не значи, че съм се отказала. Просто смятам, че един лидер трябва да умее не само да идва, но и да си тръгва навреме. Исках да дам шанс на друг кандидат, а и да си взема малко почивка от обществения живот. Политиката е трудно занимание, особено за човек в средата на 20-те си години.

Съавтор си на книгата „Селата в България“. Кое отприщи порива да се отдадеш и на писането?

Приех участието си в тази книга като кауза, чрез която и аз да допринеса с нещо за развитието на туризма. За съжаление у нас travel-журналистиката все още не е популярна, но тя е от огромно значение. Лесно е да се фокусираме върху негативната статистика, че селата обезлюдяват. Но в същото време малко се говори за огромния потенциал за развитието на селски туризъм в България. Книгата се прие доста добре и в момента работим върху втората й версия. Смятам, че с моето участие в нея успях да вдъхна надежда в България поне на един човек сред многото, с които се срещнахме по време на представянията из страната.

Следва „Утайката на чая“ и участие в телевизионен риалити формат за писатели, където постигна също значителен успех. Разкажи ни малко повече за книгата, какво те вдъхнови да я напишеш, за емоциите и стъпките около нейното създаване.

„Утайката на чая” е първият ми роман. Мотивирах се да го напиша заради анонимния конкурс на Сиела за нов български роман през 2014 година. Написах го не защото исках да спечеля и да бъде издаден, а защото аз самата имах нужда да пиша. След толкова много вдъхновяващи пътешествия и срещи, историите не ме оставяха на мира, докато не им помогнах да оживеят. Разбира се, в романа има много пътешествия, разказвам за различни култури, но и за опознаването на себе си и за преражданията. Изненадах се, когато в конкурса го класираха в топ 10, за мен беше голямо постижение, тъй като се състезаваше с над 400 други романа. По-късно участвах и в „ Ръкописът”, където създадох много нови и интересни приятелства. Предстои ми доста саморедакция, преди да го пратя на издател, но вярвам, че „Утайката на чая” скоро ще види бял свят. Дори имам планове да го преведа на английски език.

Един от последните ти големи проекти е уебсайта Great Nomad. Би ли представила неговата идея и цел в повече детайли? Как се развива към момента?

Целта на Great Nomad е да постави социалното статукво под въпрос и да промотира идеята за един по-различен начин на живот, който не е обвързан с работа в офис или с работно време от 9 до 5. Истинските номади не ходят на почивки, а живеят по този начин. Всеки един млад човек е подложен на много натиск от страна на роднини и дори приятели да следва общоприетите норми - да получи добро образование, да се ожени/ омъжи, да създаде деца, да работи цял живот, да живее за уикендите, да се пенсионира и след това, евентуално, да пътува.

Аз смятам, че щастието се състои в това да осъзнаеш от какво имаш нужда и да намериш начин да го постигнеш, без да се налага да следваш определени стъпки, само защото така трябва.

Има много хора като мен и развиването на Great Nomad ми помага да се свържа с тях. Често ми пишат и за житейски съвети. Сайтът всъщност не е нов, но ми отне няколко години, докато намеря точната му цел. Рестартирах го през януари и само за един месец някак успях да накарам 30 000 души да го посетят. Сега вече знам какво работи и искам да продължа да го правя, може би в по-късен етап дори ще се опитам да намеря финансиране за проекта.

Кои други твои идеи и интересни хрумки в момента реализираш още?

Пиша за американски и европейски списания и сайтове - пътеписи, сериозни статии, лични мнения, но предимно имейли. Обичам да работя с хора от разнообразни националности, това ме прави щастлива.

Имало ли е моменти, в които нещо те е демотивирало, и кое възвръща вярата и желанието ти да продължиш напред?

Много пъти съм се чувствала демотивирaна. Смятам, че това е съвсем нормално човешко състояние. Имала съм моменти, в които започвам да си мисля, че не ставам за нищо и няма да мога да успея. Това се случва особено често, когато започвам нещо ново. В такива моменти търся моралната опора на близките хора.

Демотивацията всъщност ми действа мотивиращо. Когато не виждам изход, знам, че просто трябва да го потърся по-добре.

За какво мечтаеш, какво искаш да постигнеш и какво пожелаваш на себе си, на нашите читатели и на света?

Аз не мечтая, а просто решавам какво искам и го правя, без да се замислям прекалено много над него. На читателите на списание „Амбиция” пожелавам вяра и сила. Искам хората в България да си вярват и да преследват целите си, без да се спират пред трудностите, които тук са малко повече. Родили сме се тук с причина, а трудните моменти не винаги са нещо лошо. Те са нашите житейски учители, благодарение на които израстваме.

Вижте повече за Анна Пелова:

Личен сайт

Намерете я в Facebook

Четете сайта 'Великия Номад'