Разделихме се по живо по здраво и всеки пое своя път. Разбира се, съдбата си знае работата и не след дълго пътищата ни отново се пресякоха. Този път за по-дълго. Заедно с Ясен и компания отидохме да караме каяци по Дунава. Планът бе да се доберем до остров Цибър по вода, да пренощуваме там с палатки, да хапнем на лагерния огън, да си разкажем по някоя история и след това на сутринта да отпрашим към брега. От там да запалим към Белоградчик, където да покараме колела по пътеки на и около скалите и вечерта да се приберем. Не искам да ви разказвам в какво приключение се забъркахме , но бе просто епично. На първо време това ми беше първото качване на каяк, а и тогава бях доста вял колоездач. Цялата емоция, която изпитах, беше толкова силна, че дълго време сънувах лагерния огън на Цибър, дъжда, който ни пра на тръгване, и спускането по белоградчишките скали. Аз съм човек, който цял живот е скитал всред природата и търсил тръпката, но това, което Ясен ми даваше при всяка наша среща, бе нещо напълно непознато и различно, нещо уникално. Точно по тази причина се свързахме и с него за още една епична среща. Чухме, че Ясен е отишъл да живее с приятелката си Снежи и с компания в Копривщица. Там организират нещо като селски туризъм, примесен с колела, каяци и тем подобни прекраснотии. Да, живеят всред природата, готвят с най-чистите продукти, дишат прекрасен въздух и прекарват живота си така, както искат. Истински. Това е Ясен Желязков. Един чист, неподравен, сърдечен и истински човек. Това е неговата история.

Разкажи ми някоя интересна случка със сноукайт?

В края на деня в планината е пусто. Много рядко преминава някой закъснял турист. Беше силен вятърът. Карах навътре в платото. Реших да сваля на ръба на платото, за да не ходя пеш до там, макар да знаех, че на това място вятърът е още по-силен. Това беше в края на сезона, когато надолу вече няма сняг, така че алтернативата да сляза на завет не съществуваше. На ръба се оказа толкова силно, че не можех да сваля сам. Имах два неуспешни опита, вследствие на които ядох здрави шутове и натрупах страх. Единствената алтернатива беше да отцеля кайта, което неминуемо щеше да го повреди, защото тогава бях с фойл, от тези със затворени камери. Вятърът беше много над позволеното за този размер и щеше да го направи на парцал, ако остане само на сейвти линията. Тогава като по поръчка се появи един чичо. Държах се за един кол от маркировката и размахвах ръка, за да му привлека погледа. Около мен всичко течеше. Снегът се движеше като бързей на река. Чичото дойде. Трябваше да викам, за да ме разбере какво искам. Обясних му как да хване кайта и той ме спаси. Случката не е нещо особено, но ми напомни, че рискът си има граници и за това,че винаги трябва да се подхожда с респект към природата.

Ти се занимаваш с това постоянно да търсиш нови и нови трасета в планината, заснемваш ги, чистиш ги и след това буквално ги даряваш на хората и това всичкото с една идеална цел. Откъде намираш толкова сили и желание да го правиш?

Нали ти казах вече – това е много яко. (Самоиронично).

Преди няколко години успя да се махнеш тотално от големия град и да отидеш да живееш в прекрасната Копривщица. Разкажи ми как взе това решение?

Отдавна мислехме за това и като му дойде момента го направихме. Намерихме къщата (или по –точно тя ни намери) и от пръв поглед разбрахме – там сме. Всъщност за мен Къщата не е нищо без планината наоколо и въобще цялата атмосфера.