Кристо - най-известният българин е непознат в България
Едно неосъществено интервю с твореца
През 50-те години на 20-ти век Христо Явашев напуска България и се установява в Париж. Там среща своята съпруга Жан-Клод, която също като него е родена на 13 юни 1935 г. Започват да творят заедно и с годините се превръщат в икони на съвременното изкуство. Тяхното творчество се базира на няколко основни принципа: опаковане, използване на текстилни материи и ограничаване във времето на проектите им.
Най-известните им инсталации са „Бягащата ограда” (1976 г., Калифорния, САЩ), „Заобикалящи острови” (1983 г., Маями, САЩ), „Опакования Райхстаг” (1995 г., Берлин, Германия) и „Портите” (2005 г., Ню Йорк, САЩ). Последният проект „Плаващите кейове” (2016 г., езеро Изео, Италия) е първият след смъртта на Жан-Клод (2009 г.).
Сякаш сега за първи път много от нас чуха името на Кристо. А той присъства във всички световни издания през последните 50 години. Дали забравянето в България се дължи на това, че не желае да дава интервюта на български и нашата национална гордост го пренебрегва? Списание „Амбиция” вярва, че човек трябва да намери своето място по света, там, където ще има свободата да твори и да се чувства комфортно.
Днес ви срещам с Кристо и последната му инсталация „Плаващите кейове”.
Какво представлява проекта „Плаващите кейове”?
В рамките на 16 дни, от 18 юни до 3 юли 2016 г., езерото Изео в Италия се преобрази. Над 100 000 кв. м. оранжева текстилна материя и над 220 000 пластмасови кубчета плуваха над водите му. Три километра понтони, здраво закотвени и поклащащи се от вълните, направиха възможно да се изживее усещането за „ходене по вода”.
Каква е предисторията на тази мащабна инсталация?
През 1969 г., след като Кристо и Жан-Клод завършват проекта си „Опакования бряг” в Австралия, аржентинският изкуствовед Хорхе Ромеро ги кани да направят проект в Аржентина. Предложението им е опакован, надуваем понтон в делтата на Рио де ла Плата в Буенос Айрес. Този проект така и не се осъществява. 26 години по-късно се ражда идеята за „Проект Дайба”, който би свързвал пристанищната част на Токио с два малки острова. И този проект не е осъществен.
През 2014 г., по време на пътуване от Базел до Щутгарт, Кристо, племенникът му Владимир Явашев и фотографът Волфганг Волз обсъждат различни идеи за проект, който може да се осъществи в близко бъдеще. Така се ражда „Плаващите кейове”, комбинация от идеите на артистичното дуо Кристо и Жан-Клод за Буенос Айрес и Токио.
Всички творби на Кристо и Жан-Клод са самофинансирани. Този струва над 15 милиона евро.
Всички проекти се финансират от продажбата на скици и авторските права. Спонсори не се допускат.
„Плаващите кейове” събра над 1,2 милиона човека. Как протича едно посещение?
Повечето посетители пристигат с влак в градчето Сулцано. От там се започва едно дълго чакане, заедно с над 10 000 човека, искащи да видят реализирания проект. След няколко часа идва твоя ред и преминаваш през тесните улички, застлани със същата оранжева материя и водещи към пристанището. Там са „Плаващите кейове” като естествено продължение на градчето.
Първите крачки по кейовете те карат да се усмихнеш - поклащаш се все едно си се изправил прав на лодка, но знаеш, че няма да паднеш. Със всяка следваща крачка свикваш с поклащането, а и вълничките в средата на езерото липсват.
След един километър първият понтон е изминат. На острова Монте Изола има млечен сладолед и точно тук е мястото да се разхладиш в сенките на къщите. Може да отдъхнеш и да наблюдаваш туристите и местните. По време на моето посещение имаше полиция, която пишеше акт за неиздаване на касови бележки. Собственичката, типично за една италианка, се вживяваше, ръкомахаше и им се караше.
Напред към следващия понтон е тясно. Хората се бутат. Слънцето препича. Топло е. Ставам част от инсталацията. Вече я виждам с други очи и я приемам за нещо естествено - все едно винаги съм вървял по нея. Отдалеко хората върху оранжевите понтони изглеждат като мравки върху сламка във вода. Инсталацията няма послание, но всеки намира значението ѝ за себе си.
Някои са креативни във фотографиите си - правят челна стойка, топят краката си и снимат селфи, тичат, скачат… Има и много хора в инвалидни колички. Много деца. Някои разхождат кучетата си. Други се препичат и се радват на момента. Всички знаят, че това се случва само веднъж.
Ходенето бос по понтоните е свързано с усещането за свобода и с бързото ходене- оранжевото покритие се е напекло и пари.
Цветовете на езерото, инсталацията, дърветата и небето остават задълго в съзнанието. Днес чрез интернет могат да се видят снимки, видео клипове и да се прочетат подобни статии като тази, но това, което не може да се усети като изживяване и съприкосновение, това, за което не достигат думите, всеки посетител запазва за себе си.
Изкуството не е задължително да е функционално, полезно и да носи послание - то вдъхновява!