Когато "Не" не е решение - борбата на Ивелина от инвалидната количка
списание Амбиция
Когато “Не” не е решение - борбата на Ивелина от инвалидната количка Ивелина Димитрова
Автор:
Юлия Джарвис

Брой 10 - юли 2016

Купи книга

Когато “Не” не е решение - борбата на Ивелина от инвалидната количка

Интервю с Ивелина Димитрова

Много от нас се радват на топлото време - плаж, море, бански, коктейли и сладоледи под сянката на чадъра.

Моят събеседник в юлския брой на списание “Амбиция” е една 27-годишна млада жена, която така е прекарвала летата си и щеше да продължава да прави това, ако не се беше намесила съдбата по такъв начин преди няколко години след претърпяна катастрофа и не я беше оставила обездвижена в инвалидна количка. Но борбеността й ме вдъхнови да ви запозная с Ивелина, с нейния оптимизъм и вяра в доброто!



Юлия Джарвис за Амбиция:
Що за човек е Ивелина Димитрова?


Ивелина Димитрова:
Здравейте! Аз съм мечтателка, вярвам в доброто у хората, макар да виждам, че все повече хората губят човешкото в себе си, не спирам да вярвам и да предавам своята положителна енергия, вярвам в чудесата и знам, че всеки от нас носи вярата в себе си. Твърдоглава и упорита съм, решителна и борбена. За мен „НЕ” не е решение, дори да ми се струва нещо за невъзможно, опитвам безброй пъти, докато постигна резултати. Никога досега не съм се отказвала от нещо, което съм искала, преди да се опитам да го получа.
Ивелина Димитрова © Ивелина Димитрова
С какво обичаш да се занимаваш?

Има много неща, които обичам да правя, част от тях са да правя ръчно изработени декупажи, да чета книги, рисувам, скицирам модели на дрехи, тренирам, колкото мога в домашни условия. Правя опити и за нещо като благотворителност. Искам да помагам на много хора. Събирам стари запазени дрехи от мои близки и познати и намирам хора, на които биха им влезли в употреба. Не съм помогнала на всички, на които ми се е искало, но все пак се старая в това. Самата аз нямам много, но давам и малкото, което имам.

Общувам с хора, които виждам, че са на крачка от отчаянието, и се опитвам да ги издигам емоционално нагоре, дарявам им капка позитивизъм, от тях зависи обаче дали тази капка ще я превърнат в океан.
Дарение към инвалид в България © Ивелина Димитрова
Какво се случи с теб в онази далечна нощ на 2007-ма година в Бургас?

Излязох с приятел. Искахме да разнообразим и решихме да тръгнем за Созопол. На околовръстното, малко преди да излезем от Бургас, видях само един огромен кашон пред колата. Моят много добър приятел, който беше зад волана, се обърна към мен, протегна ръка към гърдите ми (сякаш искаше да ме предпази) и ми се усмихна, и каза „Спокойно! Всичко ще бъде наред!” (той- Радослав е починал на място, а аз разбрах от един мой сън, че него вече го няма, понеже всички криеха от мен.) В следващия момент колата се удари в железен стълб и ... следващият ми спомен е в спешното на МБАЛ Бургас, един от лекарите започна да ме пробожда с игла по главата, за да зашие раната, вследствие от удара, и аз изпаднах отново в безсъзнание. 40 дни бях в болницата, до последния ден лекарите казваха, че няма да оживея. Когато дойде време за изписването ми, двама от лекуващите лекари ми казаха „Никога не сме виждали такава воля за живот, ти си чудо!” А бяха ме отписали…
В Европа има много приспособения за хора в инвалидни колички, като се започне от скосените тротоари, специалните рампи на автобусите и влаковете, та дори до коли за инвалиди. Списъкът е дълъг. Какво е да си инвалид в България?

В България е трудно за хората с увреждания, не само за тези в количка, но и за онези с по-леки увреждания.
Дори в лечебните заведения няма никакви удобства. Като започнем от леглата, че са неудобни, особено за хора с моя тип проблеми- гръбначни увреждания, рампите за колички липсват в много болници, които аз съм посещавала. Отделно отношението на персонала в болниците - рядкост са тези, които ще помогнат, без да те гледат в ръцете, дали си им приготвил нещо за тяхната помощ.
За придвижването въобще… Няма скосени тротоари, когато пресичам по улиците, дори и на пешеходна пътека ми се е случвало неведнъж, аз трябва да изчаквам колите да преминат, а не те мен. В автобус не съм се опитвала да се качвам, понеже всеки път търся някой познат с кола да ме закара от точка А до точка Б, за да избегна неудобството. Живея в близко селце до Русе, придвижването с автобус от село до града е невъзможно. Отделно, че и в моето село улиците са повече от зле. С две думи, много е трудно.

© Ивелина Димитрова
Какви са ежедневните неща, с които се сблъсква един човек в инвалидна количка?

Първото и основно ежедневно затруднение е това, че сме зависими от чуждата помощ. Без помощта на моята майка не бих направила нищо сама - сутрешен тоалет, хигиена, приготвяне на храна. Всичко това зависи от помощта на друг, а не от мен, сама не мога дори да се прехвърля от количката на легло или стол. Опитвам се с години да се науча, но тялото ми не ми го позволява. Болките, които изпитва тялото ми, са много силни, но аз съм по- силна от тях и не ползвам медикаменти за облекчаването им.

Другото, което лично мен ме притеснява, е това, че хората извън моето семейство не ме приемат като една от тях, това, че съм в инвалидна количка, не ме прави по- малко човек от тях и искам да го осъзнаят, да махнат това ограничение от умовете си. Не искам да ме съжаляват, когато ме видят по улиците. Съжалението за мен е по-силно от омразата дори.
Клубове и места за инвалиди © Ивелина Димитрова
А има ли клубове или места, където можеш да срешнеш други хора в подобна на твоята ситуация?

Не съм запозната. Нямам представа дали има места за забавление и развлечение, които се посещават единствено от хора с увреждания. Знам само, че се организират състезания по баскетбол за хора в инвалидни колички между определени градове.



Работиш ли?

Опитвам се да изкарвам пари през интернет, чрез сайтове за реклами, но на месец се задоволявам с 10$ печалба.Не бих го нарекла работа.
Би ли искала да работиш и какво?

Да, искам да имам работа, чрез която да допринасям и аз за нещо в плюс на моето семейство по сметките, понеже помощите, които държавата ми отпуска на месец, са крайно недостатъчни за оцеляването на човек в моето положение.



Ти не губиш вяра. Кое ти дава сили да продължаваш напред и да не се отказваш?

Вярата е вътре в мен, всеки човек я носи в себе си. Като пламъчето на свещ е! Моята вяра може би се дължи на внушение, създадено от самата мен за мен. След катастрофата, която преживях, започнах да се питам защо точно на мен се случват тези неща (изгубих добър приятел, квартирата ми бе разбита в същата вечер и ограбена, в болницата ми изчезнаха всички бижута, които не бяха скъпи, но за мен бяха със огромна сантиментална стойност, лекарите измамиха майка ми по най-грозния начин, възползвайки се от момента на слабост на една майка, молеща се да спасят нейната рожба… човекът, който ме обичаше, се отказа от мен, защото разбра, че няма бъдеще с мен…); осъзнах, че този въпрос е погрешен. Спрях да си го задавам и се замислих, че така е било правилно да се случи, преобърнах съзнанието и мирогледа си към положително мислене. Да вярваш е равностойно на това да живееш. Аз живея и се радвам, че не ми бе отнет шанса да се наслаждавам на всичката тази красота, която виждам всеки ден. Да, като повечето хора по света и аз имам своите моменти на отчаяние, но при мен са за кратко, най- много за час, и след това отново се връщам в реалността, и виждам колко е прекрасен светът.
Млада жена на инвалидна количка © Ивелина Димитрова
Има много начини човек да бъде щаслив. Ти в какво намираш щастието?

Тук ще се усмихна широко ☺ Щастието е съвкупност от мъничките добри нещица, които се сливат в едно цяло и образуват огромното чувство в нашите души за удовлетворение. Дори прикована към количка, аз мога да кажа, че съм много щастлива. Жива съм. Благодарна съм за това на Бог. Майка ми, брат ми, близките ми са живи и здрави, в добри отношения съм с тях и дори сме много по- сплотени, откогато и да било. Малките жестове ме правят щастлива. Искрените усмивки, които дарявам и получавам. Когато видя пеперуда, си представям, че това съм аз, и вътрешното ми усещане е неописуемо. Важното е да не се отчайваме, да не търсим съжаление от странични хора, а да повярваме, че сме силни и борбени хора, да се усмихваме, дори насила понякога, когато мислим, че ни се случва нещо лошо!
За какво мечтаеш в далечен и близък план?

Мечтите ми са безкрайно много. Разбира се, най- голямата ми мечта е отново да проходя. В момента се чувствам като неузрял плод, който чака слънцето да го огрява всеки ден, за да може да узрее по-скоро. Мисля, а и вярвам, че всичко се случва тогава, когато трябва да се случи. Мечтая да създам прекрасно семейство, да имам съпруг, деца. Да бъда полезна на хората по някакъв начин, да живеем в по- добър свят… Мечтите ми не са материални, затова се иска време, докато се осъществят.

В близък план искам да започна лечение. Опитвам се това да се случи в най-скоро време с помощта на много добри хора, които ми помагат. Все още обаче не сме открили клиника, която да прояви интерес за моето лечение. Знам какво искам, но не знам как да го получа на този етап. Вече 9 години търся начини и няма да се откажа никога.



Какво мислиш за модерните технологии? Дава ли ти интернет/ компютъра/, телефона тази връзка със света, приятели и нови запознанства, която иначе би била невъзможна?

Разбира се, технологиите са моят прозорец към света, без интернет нямаше да знам много неща, които се радвам, че съм научила. Приятелите ми са разпръснати по всички краища на света и единственият начин да не губя връзка с тях, е интернет. Много обичам да разглеждам снимки на моите приятели в социалните мрежи от места, които иначе не бих подозирала, че съществуват. Запознавам се с много нови хора, уча се от тях на много неща, предават ми положителна енергия чрез своя заряд и това ме кара да бъда още по- решителна да открия правилния път към моя успех!
Дарителска кампания © Ивелина Димитрова
Вярваш ли в чудеса?

Винаги съм вярвала в чудесата! Те са навсякъде около нас. Чудесата се случват всеки ден. Дори изгревът за мен е чудо. Непринудените, чисти и искрени усмивки, вярата на хората в мен, позитивната енергия, която пръскаме по света… Всяко ново запознанство ми показва, че дори и непознат би допринесъл за тези чудеса. Юлия, ти самата си част от моите чудеса! За което ти благодаря, макар и да не се познаваме лично, ти ми помогна неведнъж, за да повярвам по-силно в чудесата, като ми гласува своето доверие и допринесе за каузата, която бях започнала преди години.
За финал - какво искаш да ти се случи това лято?

Иска ми се да успея да намеря своето правилно място, на което да проведа лечение. Да спра да срещам спънки пред себе си и да се случи поредното чудо за мен. Да започна също така и рехабилитация, която да ми помогне за моето възстановяване. Да се запознавам с нови хора, с които взаимно да се зареждаме.

Ще допълня само накратко… Обръщам се към всички хора, не само към хората с увреждания. Вярвайте в себе си! Всеки проблем, който имаме, може да се реши. Никога не се предавайте и се борете за това, което искате. Без значение след колко време… нещата се случват по-най неочаквания начин и тогава изненадата е по- вълнуваща! Започнете деня си с усмивка и ще разберете колко по-красив наистина може да бъде денят ви!
Ако искате да се свържете с Ивелина, това е нейния Facebook профил.

Ивелина също има и дарителска страничка “Подай ръка на Ивелина”, където може да се направи дарение за лечението ѝ или за посрещането на ежедневните й нужди.
Вижте повече за Ивелина Димитрова:



Ако искате да се свържете с Ивелина, това е нейния Facebook профил.
Купи книгата
Избори 2017 в чужбина
Избори 2017 в чужбина