Анета Ацова - интервю с една креативна българка във Финландия
списание Амбиция
Анета Ацова българи в чужбина Български музикант в чужбина
Автор:
Иван Белчев

Брой 3 – декември 2015

Анета Ацова

една креативна българка във Финландия

Музикалният ѝ псевдоним е Ани Трипа. Преди години една местна легенда от родния ѝ град Враца я кръщава така. По-късно разбира от приятел, че прякора ѝ е даден, понеже изглеждала сякаш винаги е някъде другаде. Въпреки първоначално раздразнение, с времето осъзнава, че това е най-добрият комплимент и започва да се представя под това име.



Иван Белчев за Амбиция:
Вие сте една креативна личност, обединяваща в себе си композирането на музика и скулптурата. Как съчетавате тези ваши изяви?


Анета Ацова:
Сега е лесно, защото в момента се занимавам главно с музика и художествено изкуство.

Трудното беше докато работех, в АЕЦ – Козлодуй например или след това – 6 години в авиацията.

Не ми оставаше много време за креативност, на дневен ред беше оцеляването.

Слушайте нейната музика, докато четете интервюто:

финландия работа като музикант
работна маса © Анета Ацова
Композирате музика в различни стилове – джаз, дръм енд бейс и чил аут. Интересувам се как се заражда идеята за дадено парче? Дайте пример с едно ваше произведение.

Това е ужасно сложен въпрос. Сама съм се опитвала да рационализирам процеса, но вдъхновението е неуловимо и неподчиняемо на житейската ми логика. Усещам го когато присъства, а когато отсъства, насочвам вниманието си другаде, без паника, защото паниката в изкуството си личи с просто око. Все пак то не е нищо друго освен кодиран емоционален заряд, насочен към определена аудитория, език за комуникация.

Жалко е, когато се превърне в самоцел или в механизъм за удовлетворяване на себичните нагони. Това обикновено бележи упадък в личностен план.

Това, което съм забелязала, е, че идеите ми се зараждат след дълга депривация от нещо насъщно. Един ден нещо се отприщва, нещо, което искам да изкрещя… Тогава се вглъбявам и намирам подходящия език. Ако не е музиката, ще е скулптурата, рисуването.

Понякога имам нужда да използвам езика на думите, тогава вадя разказа си за село Крушовене, кръстих го „Бележник за произшествия”. Той е моята тайна машина на времето, която „строя” от няколко години и надявам се ще излезе на бял свят преди местата и събитията от детството ми да избледнеят безвъзвратно.
китара музика © Анета Ацова
Ани Трипа © Анета Ацова
Живеете във Финландия от 8 години. Какви хора са финландците и какво е отношението им към вас.

Финландците са учтиво-студени хора, напомнящи пчелички в кошер. Разбира се, има и търтеи. Имах честта да работя във финландско обкръжение в продължение на 6 години и се чувствах добре.

По убеждения съм анархист и донякъде фактът, че мога свободно да споделям мнението си с висшестоящите и дори да оценявам публично отношението им към мен, както и нивото на техния професионализъм, страшно много ми допадна. Всичко останало можех да простя в замяна на свободата на словото и мисълта си.

© Анета Ацова
Наскоро ваша песен беше избрана за песен на седмицата от радиостанция в Хелзинки. Какви бяха конкурентите ви и какви коментарии получихте от журито?

Изпратих демо на песента, което бях направила в домашното си студио, до предаването „Демо на седмицата” по радио „Хелзинки”, очаквайки предимно критика. Не бях слушала предаването лично, но от приятели знаех, че журито е много претенциозно. Когато чух отзивите им след първата от 5-те демо песни, мнението ми, че просто търсят поводи за забележки, се потвърди.

Песните бяха в различен стил, повечето от тях, подозирам, записани в професионално студио. Моята песен беше трета по ред и вече знаех, че ме очаква не по-различна съдба. Но се случи чудото – парчето им хареса и първоначално сякаш не знаеха как да реагират. Харесаха най-вече вокала, текста на песента и минимализма в изработката.
Какъв беше пътят ви в музикалните среди до този първи успех?

С музика започнах да се занимавам сериозно едва след като напуснах България. Имах бедно и нерадостно детство, погребах и двамата си родители. Налагаше се да работя от ранна възраст, понякога дори на две места едновременно. После в университета също не беше лесно да балансирам.

Детската ми мечта да се занимавам с музика беше прекалено луксозна за тогавашното ми съществуване. Насочих се към философията с наивната вяра, че отговорите на въпросите, които ме разкъсваха от години, ще дойдат от нечий външен авторитет. Така ни учи западната традиция. Разбира се, нищо подобно не се случи. Завърших Философия стотици пъти по-объркана.


Веднъж преживяла мракобесието на 90-те, сега навън ме очакваше несигурността в началото на новото столетие…

Животът се опита да ме подведе, шепнейки непрестанно в ухото ми: Порастни! И всеки ден по малко се сбогувах с детските си мечти, ей така, защото всички го правят. За коя се мислиш?!
Дойдох в Хелзинки и със задоволяването на първичните нужди се зароди отново копнежа по изкуството, този път с изключителна неумолимост.

Започнах да рисувам и да изучавам Logic Express, сякаш животът ми зависеше от това. Така постепенно се родиха първите ми композиции. Имах няколко проекта през годините- трио, дуо, но всички те завършваха с все по-категоричната осъзнатост, че трябва да продължа сама, вярна на инстинктите си.
Картини на стената © Анета Ацова
Изложба на българин в чужбина © Анета Ацова
Скулптура © Анета Ацова
Представете си, че творите по същия начин в България. Каква щеше да е разликата?

Нямам представа. Така и не опитах, в България пред мен стоеше само въпросът как да се избавя от глада и мизерията. Но подозирам, че би било прекрасно… Изпитах ужасна носталгия за пръв път на 5-тата година от престоя си тук. Тогава написах следното стихче, което отразява по-добре от всякакви описания сложните ми отношения с родината.
Как се свири на китара © Анета Ацова
“Емигрантска есен ”

Веднъж в годината се случва
по есенните тротоари
да тичат босите ми мисли
на юг, покрай брега, без навигатор,
на няколко чертички от екватора,
щом спре дъждът, веднага вляво.

Едно на сто е да пристигнат,
а друго е да се завърнат читави,
донесли кост от моите родители
за вписване в семейния хербарий,
във който трябва да положа цели поколения
така, че
синът ми да научи да изписва правилно
местата, по които е зачеван…

В годината за миг се случва
и пак за миг се изпарява
като роса по стъпките ми сутрин,
запътили се към забрава…

И бавно глобусът завърта се
по осите на здравия ми разум
и спомените ми като плашливи птици
политат надалеч от съвестта ми.

И само на ръка далеч от мене
се смее детско суеверие,
че дядо ми във гроб ще се обърне,
а мене ще ме върнат с погребение.


Какво бихте посъветвали хората, които търсят начин за изява на възможностите си.

В изкуството си се обръщам към хората на ръба на отчаянието, изгубили смисъла, вярата и самоуважението си.

Обикновено търся пътя на внушението с други изразни средства, по-директни и осезаеми от обръщението в прав текст, но на езика на думите, посланието ми би прозвучало горе-долу така:

„Не спирайте да вървите, дори и да изгубите посоката. Всички пътища водят към вас самите.”

Вижте повече за Анета Ацова:



Слушайте Анета Ацова в Sound Cloud

Анета Ацова в Facebook
Избори 2017 в чужбина
Избори 2017 в чужбина