Георги Георгиев-Черния
От скалите на Враца през лавините до Непал
Днес ще ви запозная с един човек, който още като го погледнеш знаеш, че живее в синхрон с природата, знаеш, че работата му е точно там всред горите, скалите, върховете. Един човек, чиито поглед те кара да се чувстваш спокоен и сигурен в негово присъствие. Човек, който винаги ще ти помогне с усмивка и ще ти даде съвет, който може да ти вдъхне сили, та дори и да спаси живота ти. Да, работата на Георги Георгиев-Черния е точно това. Да напътства хората, тръгнали в планината, да им дава най-точните съвети и да бъде техен водач. Жоро-Черния за мен е космически, бил е на най-невероятните места по света, преживявал е уникални неща и в същото време е един човек, здраво стъпил на земята.
Оги Начев за Амбиция:
Не мога да се сдържа и да те попитам, защо ти е такъв прякорът?
Георги Георгиев-Черния:
Истината е много проста и няма нищо общо с разни случки или неща. Прякорът ми е от времето, когато работех в школа Мальовица. Бяхме двама адаши и ни дадоха прякори, за да не се бъркаме. Аз трябваше да бъда черния, а той русия, но това само създаде повече объркване, защото неговата фамилия е Черноземски.
© Георги Георгиев-Черния
Ти си планински водач в Непал?
Аз съм планински водач не само в Непал, водя групи и хора навсякъде по света. Когато в Европа дойде мъртвия сезон за туризма, в Непал пък става активния сезон и от тази гледна точка ми е много удобен. Определено не водя хора само в Непал. Водя хора навякъде, където мога.
Разкажи ми как се превърна в това, което си в момента?
Конкретно с планинските спортове започнах като любител-аматьор, както всички започват. Бяхме на екскурзия във Враца от училище, видях хора, които се катерят, и много ми хареса. И на следващата седмица се върнах сам, за да попитам, как мога да стана алпинист.
И така леко-полека започнах. Минал съм през много клубове в страната. Академик София като студент и след това Кремиковци, където всъщност беше най-голяма ми школовка. Там работех и като професионален алпинист. От там взех много.
После отидох като инструктор на школа Мальовица, където също прекарах 7 години, и след това излязох на свободния пазар да се занимавам с водаческа дейност. Школа Мальовица беше едно уникално заведение не само за България, но и за цяла Европа. Единственото нещо като аналог, което имаше тогава и все още го има, е националното училище по алпинизъм в Шамони. Сега школата вече не съществува, има я само сградата.
© Георги Георгиев-Черния
© Георги Георгиев-Черния
© Георги Георгиев-Черния
Ти водиш и квалификационни курсове, ако не се лъжа?
Да. Сега като водач също водя квалификационни курсове и го правя по две причини. Първо защото имаме големи вакууми в подготовката на хората, които искат да се занимават с планината. Като започнем през зимата с най- необходимото като например лавинна безопасност, движения по ледници и т.н., което в България хората по една или друга причина няма как да научат. И от друга страна водя преподавателска работа за хора, които искат да вдигнат нивото.
Говорейки за зимата и лавини, не мога да се сдържа да не те попитам за някакви твои истории, които са били много на ръба. Аз лично знам за няколко лавини…
Когато човек работи някаква професия в рискова среда, рано или късно се стига до сблъсък с природата. Когото и да попиташ от моите колеги, може да ти сподели…Било поради не добра оценка, лошо стечение на обстоятелствата или подценяване.
Причините могат да бъдат много- обективни, субективни, няма да го обсъждаме, но това за мен е напълно закономерно да се случват такива неща. Това, което за мен е много важно да сведа до минимум, е да не изпадам в такива ситуации като съм с хора. Когато човек иска да вдига нивото, да гони лични постижения, измества нагоре границите на риска.
Но когато си с хора, трябва много ясно да прецениш къде точно е краят и като усетиш опасността дори да прекратиш съответното изкачване, преход, въобще това, което правите. Това е работата на водача, това е моята работа. Да, на мен са ми се случвали такива неща, повечето не като съм бил водач, по скоро като съм се занимавал със спорт. Но понякога се случва и във водаческата работа, просто е неизбежно.
© Георги Георгиев-Черния
Просто няма какво да направиш…
Това, което трябва да направиш, е да отпуснеш малко педала и повече да се вслушваш в това, което виждаш, знаеш и можеш.
Кои са ти най-фрапантните случаи?
Като цяло имам два много тежки случая в кариерата си. Единият е, когато не се занимавах с водаческа работа. Беше 90-та година във френските Алпи, по време на едно слизане, едното момче загина, другите бяха много под мен и на мен ми се наложи да прекарам пет дни в една гънка в скалата, докато един хеликоптер ме прибере. Зимно време беше, имах доста сериозни измръзвания. Това е един от моментите, когато нещата не се случиха поради вина на участниците, а беше малшанс. Счупи се един скален издатък, на който бяха осигоровките и нищо не можеше да се направи. Аз не можех да изляза със собствени сили, нито хората, които са на 40 м под мен да се върнат, защото момчето, което падна, падна с всички въжета…
Вторият ми фрапиращ случай беше преди няколко години с една голяма лавина на връх Вихрен, за която имаше и човешка грешка. Аз може би се поддадох на внушение, до известна степен, но за щастие всичко завърши без да има сериозни последствия за мен и хората около мен. Но това са двата случая, в които най-пряко съм бил в непосредствена опасност. Имал съм и много други, разбира се, по-малки лавини и такива неща, но конкретно, като се замисля, в тези два случая, шансът ми за оцеляване е бил под 50%. Просто повече е било късмет, отколкото нещо друго.
© Георги Георгиев-Черния
Кои са любимите места, на които ходиш. Със сигурност обожаваш всички, но кои са ти фаворити?
Аз се чувствам благословен с моята професия. Първо, че правя това, което така или иначе правя, но мога да ходя на места, на които иначе би ми било трудно да отида. Работата ми е вариант да го правя. Няма място, на което да съм отишъл и да не съм го харесал. Има места, на които се връщам с удоволствие. Едно от тях със сигурност са непалските Хималаи. Обичам Алпите със сигурност, но обичам да ходя на места, на които има по-малко хора. Има места в Алпите, които не са толкова популярни, за разлика от долината на Шамони, през която трябва да мине всеки алпинист, за да усети нивото си. Та тези места предлагат едно откъсване от мейнстрийма, от там, където са хората. Като така преживяването е много по-пълноценно.
Непал е в основата на планинарството и алпинизма. Алпинизмът освен в спортната му страна, разбира се, е едно търсене на непознатото. Търсене на нови хоризонти, на нови върхове, на нови маршрути към тези върхове. Непал има огромен потенциал. Само за пример ще ти дам, че непалското правителство отвори нови 104 върха за изкачване, които досега не са изкачвани.
Сериозно ли?
Абсолютно. Като между тях има доста леки върхове до технически доста трудни върхове. Така че, ако човек търси да се почувства сякаш прави нещо ново, Непал е едно място, където можеш да го направиш. От друга страна това е една страна, която живее от туризма, и да организираш нещо подобно там е доста по-лесно и доста по-малко струващо. От тази гледна точка Непал е един много добър терен за игра за всяко едно ниво. И другото нещо там е контактът с хората. Разбира се, има места, които са докоснати от туризма на 20-ти и 21-ви век, но в по-малко посещаваните долини хората са много по-истински. Всичко е много по-просто и истинско, много по-лесно достигаш до същността на един човек, отколкото тук при нас. Живеем в един свят, в който всеки си има ролеви модел, на който подражава. Всеки има някакъв филм малко или много. Не го казвам с лошо, разбира се. Докато това нещо там го няма. Както казах, когато започнеш да говориш с един човек, много по-бързо достигаш до сърцевината му.
© Георги Георгиев-Черния
© Георги Георгиев-Черния
© Георги Георгиев-Черния
Кажи някакъв съвет за хората, които започват да се занимават с алпинизъм в момента.
Алпинизмът, както всички спортове в планината, е един много рутинен спорт. И е хубаво човек да мине по реда. Тоест да започне с по-леки неща, да премине към по трудни и после да започне да гледа към високите планини. Навсякъде виждам хора, не само в България, които имат доста ниска планинарска култура. Нямат този необходим обем от знания и умения да импровизират в различни кризисни ситуации. Имат обаче добра физическа подготовка и смятат, че това е достатъчно за високата планина. Достатъчно е за високата планина, ако искаш да го правиш с някого, с водач например. Но не е достатъчно да го правиш сам. Така че моят съвет е хората да надграждат. Малко по малко да надграждат. То при всички сфери на живота е така. Въпросът е, че при алпинизма и планинските активности неуспехът се наказва много по-жестоко.