След като прочетох няколко пъти внимателно текста на пиесата, можах да се убедя, че с малки корекции в нея не ще остане нищо шансонетно в тогавашния смисъл на думата, нещо вулгарно и цинично, което би нарушило обществения морал и престижа ми на офицер и възпитаван човек. Фабулата на тази оперета бе почти същата, както „Царицата на чардаша” само при малко по-друга обстановка. Действието се развиваше в Италия. Музиката приятна, лека, мелодична /валс/, би могла да разведри и разтуши всяко измъчено и ранено сърце. Разсъждавайки така, аз се залових на работа с превода на литературния сценарий на български език, като съкратих и омекотих някои по-пикантни сцени. Реших да озаглавя оперетката „Маркиз Бонели” по името на главното действащо лице – комика в оперетката. С това бе изпълнена първата точка от моя фантастичен план.” Първата точка от плана на Ангел Сладкаров е в основата,  насоката и до днес и в бъдеще на професионалното оперетно изкуство в България. А до тогава…

        Участие в две детски оперетки „Кармозинела” и „Тайнственият кавалер” в ролята на Пепи, от Виктор Холандер са първите роли на Ангел Сладкаров като тенор- любовник. „През 1912г. като поручик от кавалерията, изпратен като взводен командир на служба в Десети конен полк в гр. Шумен, заедно с музикалните дейци – учителите по музика Величко Дюкмеждиев и Иван Стефанов, които ръководеха музикални хорове, струнни оркестри и често устройваха спектакли от детски оперетки формираме малка оперетна дружба за ученически представления” пише Ангел Сладкаров в книгата – мемоари „Ангел Сладкаров Българското оперетно изкуство”. Публикувана е през 1975г.  За 100 годишнината от основаването на Музикалния театър в София, началото на професионалното изпълнение на оперета в България, основано от Ангел Сладкаров и 126 години от рождението му / 17 октомври1892 -1977/ неговият син  Ангел Сладкаров – младши с голяма любов и отговорност към развитието на българския професионален оперетен жанр, издаде отново тези мемоари като подготвя дебела книга от над 400 стр. за вълнуващия му и много динамичен и интересен живот. 

           От 1890г. до 2005 г., според „Български музикален театър” т.ІІІ, издание на БАН през 2008г., от 1371 личности – 217 диригенти, 311 режисьори, 332 хореографи, 353 сценографи,104 000 оркестранти, работили в българския музикален театър, един е Ангел Сладкаров „бащата”, създателя на българския оперетен театър.

           „Роден съм в София преди много, много години – приблизително преди един век./ из „Мемоари”/ Родил съм се, както казват с качества – като „певец” с „широк диапазон”, смущаващ слуха на околните” и с качествата на първосъздател на 6 оперетни театри! Открива големите български оперетни певци, импресарио и със съвременното наименование  арт мениджър  и продуцент – сам намира парични средства, режисира спектаклите, играе в някои от постановките. Уникален и с талантите си и многостранната си първодейност!

         „ Заварих едно братче, 7 годишно. По-късно фамилията ни се увеличи с още едно братче и едно сестриче. Семейството натежа. Това се отрази на кесията на баща ми дребен чиновник, който много е странствал, защото по-старият ми брат е раждан в Лом, аз – в София, по-малкият ми брат – в Разград, а сестрата  – изтърсак в Шумен. В този град фамилията ни се задържа по-длъжко. Тук израстнахме.” Качествата на певец и мениджър и продуцент се изявяват още на 4 годишна възраст. „ Пооформи се и гласът ми /из „Мемоари”/ и още четири годишен започнах да пея разни песни, мои собствени композиции –нещо, което обърна внимание на родителите и съседите. Често се промъквах в съседните дворове и пеех пред прозорците една и съща песен „От София дойде един човек, той беше много гладен” текст Ангел Сладкаров, музика – народна.

       Това забавляваше съседите и те не закъсняха да се отзоват на песента с богато възнаграждение – кога хляб със сирене, кога кашкавал, кога бонбон или шоколад с възгласи: „Браво бе, Ангелчо! На, вземи това, та да пееш още по-хубаво!” така най-често говореше нашата съседка и родственица д-р Владигерова, майка на композитора Панчо Владигеров. Г-жа Владигерова, с която ни делеше един стобор, беше много музикална, а моите песни очевидно я забавляваха.

      Д-р Владигерова постоянно ми тъпчеше стомахчето с какви ли не сладкишчета. В къщи както на обяд, така и на вечеря нищо не хапвах. Това продължи с дни и седмици, докато най-после родителите ми се изплашиха, че съм болен. И ето беля…Повикаха чичо доктор, който ме прегледа, прислуша ме, потупа ме по гърдите, по гърба и корем

чето и като не намери нищо ми предписа за заспиване и за апетит рибено масло три пъти на ден по една супена лъжица. Можете да си представите моето положение…Не смеех да си призная истината, че съседите  ме тъпчеха със сладкиши и шоколади за моите „естрадни” концерти, но един ден тайната бе разкрита. Бях принуден да изям 3 кила…, но не сладкиши, а бой! От този ден престанах да пея любимата песен „От София дойде…”, но в къщи на отворени прозорци продължавах да оглушавам улицата  с другите комбинирани от мен песни, както съм чувал от баща си „ У Станкини гости дошли”, „Събрали се девет баби” и пр. „Концертите” ми продължиха до като в махала се  пръсна мълвата, че съм имал хубав глас.

      На седем години тръгнах на училище. В учението  по аритметика бях слаб, но по пеене бях отличен. Това доведе до първата певческа роля в една детска пиеса и първото ми появяване на  театралната сцена. Можете да си представите голямата детска радост! От този ден аз се заех прилежно да разучавам  разни песни, които пеех  ненаситно, едва ли не и насън.

       В педагогическата прогимназия  в гр. Шумен бях един от най-добрите ученици по  пеене и музика. Свиренето на цигулка бе задължителен предмет за изучаване в училище и трябваше да си купя цигулка. Баща ми категорично заяви:” Цигулар къща не храни!” С болка на сърце преглътнах горчивия залък, но си съчиних песен: „Цигулар къща не храни, пееше песен баща ми!” Татко имаше право. Откъде  пари за цигулка в джоба на един дребен чиновник с голяма фамилия. За цигулката не съжалявах. Чувствах, че природата ме е надарила с друг инструмент – красив глас. Реших да го поддържам и усъвършенствам. Но как? За това бяха нужни средства.” Най-вероятно способностите и знанията от педагогическото училище са помогнали на Ангел Сладкаров да намери и създаде бъдещите звезди на оперетата през следващите години.

опретените прими  Мими Балканска, Надя Ножарова, а и Асен Русков, Симеон Симеонов…

       „Постъпих певец в църковния хор на града./ из „Мемоари”/ От хорист бях „повишен” до солист. Баща ми бе преместен на служба в София. Това много ме зарадва. В столицата се откриваха по-големи възможности за изява и учение.

       Като ученик в V клас в Трета мъжка гимназия в София успях да постъпя в хора на основаната в столицата „Оперна дружба” с известните оперни певци К.Михайлов – Стоян, Ив.Вульпе, Др.Казаков, М.Василева, Зл.Куртева и др., където започнаха да ми възлагат малки роли.

       Баща ми не забрани това мое увлечение, но избърза да прибегне до друга хитрост. Без мое знание през 1910г. ме записа юнкер във военното училище в София. На първо време трудно понасях казармения режим. Утеха ми бяха песните, които по време на почивка непрестанно пеех в парка на училището, заобиколен и пригласян от всички другари по съдба юнкери. В строевите маршове бях запевчик.

      Всеки ден привечер нашите песни се разнасяха по съседните квартали. В последствие записах тези песни на грамофонни плочи – песни, изтръгнати от болно по музикалното изкуство сърце. Като бъдещ офицер всяка надежда за развитие и усъвършенстване на това изкуство бе загубена. А с обявяването на Балканската война – завинаги. Още млади и жизнерадостни момчета, съдбата ни тласна в жестоки, кръвопролитни боеве, в които заги-наха повечето от моите другари. Като по чудо с една рана в левия крак бях спасен.

      През лятото на 1912г. бях пратен в Шумен – в този добре познат град. В малката оперетна дружба, която сформирахме за ученически представления участвахме аз, 

Ив. Стефанов – тенор, капитанът от артилерията Сл.Богданов /прекрасен баритон/, Ст.Караджова – сопран, Д.Герганова –сопран, Н.Доростолски – комик и др. Оперетките се играеха по няколко пъти както в Шумен, така и във Варна.

      С обявяването на Европейската война през есента на 1914г. се тури край на това начинание. Трябваше да замина на фронта. През време на войната в София в кино-театър „Одеон” се изнасят две български оперетки: ”Моралисти” – фарс, с музика от Маестро Г.Атанасов и текст от куплетиста Стоян Миленков и „Софиянци пред Букурещ” от Борис Руменов /Борьо Зевзека/ с музика от Тодор Хаджиев. Техните постановки са дело на импровизирани групи от известни артисти ветерани от нашето драматично изкуство: Ив.Попов, Ел. Снежина, В.Игнатиева, В.Гендов, Ст.Миленков, Б.Руменов и др. Същият опит е направен и с оперетка-фарс „Съюзници” от Богдана Гюзелева- Вульпе.

       Всички тия спектакли, наречени „оперети” се играеха по няколко пъти, но без особен успех, защото нямаха сюжет и музика на истинска оперета. Това бяха по-скоро сглобени фарсове със сатирично съдържание и куплетна музика, играни от драматични артисти, без хор и хорови ансамбли, без балет и типични оперетни музикални финали.

       През това време като поручик от кавалерията се намирах на фронта. Поверена ми беше съдбата на млади войници-бойци. Отново заехтяха оръдия и пушки, отново полетяха куршуми и гранати над главите ни. Въпреки всичко не преставах да пея и да съчинявам песни. Спомням си за компонираната от мен песен „Сини гащи аз обличам, аз съм много деликат, шик госпожици обичам, радвам се на Божи свят.” Песента осмиваше шеговито един от нашите бойни другари – запасен поручик, с когото колегите офицери обичаха да се шегуват.

      В една последна конна атака един куршум прониза главата на моя кон. Животното се сгромоляса под краката ми. С навехнат крак потърсих прикритие зад трупа на коня.  Ударен от друг куршум в главата, загубих съзнание. Свестих се в една подвижна полева болница. Раната беше лека, безопасна – слабо мозъчно сътресение. Евакуираха ме в четвърта болница в София при проф. Ватев. Раната скоро зарастна, но от мозъчното сътресение не тъй лесно се отървах.

         Излязох от болницата и зашарих по улиците на София в униформа на кавалерийски офицер с отпусната на дълъг ремък сабя, която някак особено се влачеше и тракаше по тротоарния паваж. Това беше на мода по онова време. Но не заради модата тракаше сабята ми, а по навик, без да ме смущава, защото в главата ми бучеше оперетна музика, с която лягах и ставах…„ Оперетна”. Разбира се, не такава, каквато бях виждал – детска или малка пиеска с музика, а нещо по-голямо, по-сериозно, по-компактно, с изискано съдържание и лека, опияняваща музика, нещо такова, което би могло да плени сърцата не само на децата, но и на зрели, възрастни хора. Реших да се заловя за работа. За целта трябваше да си съставя план”.

         С тези качества, дарби и неотклонна непоколебимост, след като намира съмишленици –  известния  Алоис Мацак. Привлича в трупата 30 оркестранти от Военното училище под диригентството на чешкия капелмайстор на гвардейския оркестър Алоис Мацак. Постепенно намира солисти – най-голямата трудност /из „Мемоари”/ ”Денонощно скитах по улици, кафенета, кръчми, музикални и други училищаІ – навсякъде, където бих могъл да срещна хора, младежи, мъже, жени, които да приспособя към сцената”. А балетът – известната по това време балет-майстор Руска Колева подготвя  за представлението 8 балерини от нейната школа.  И хор –  започват спевки 15 хористи по препоръката на Добри Христов – създател и основател на хор „Родна песен”, хормайсторът на черковния хор, с добри певци и солисти Рамаданов дава своя хор в ръцете на Венедикт Бобчевски за първото представление на 10.ІІ.1918г. на оперетата „Маркиз Бонели”. 

          С репетиции в къщи и училища, в сградата, салона на театър „Одеон”  се е достигнало до първото представление – премиера на оперетата „Шансонетка”, преименувана на „Маркиз Бонели”в България.  Увлекателно  и с много вълнение разказва Ангел Сладкаров в своите „Мемоари”.  Наблюденията и спомените му за въздействието към публиката е още една от многостранната дейност и качества-способности на Ангел Сладкаров.  / из „Мемоари”/  „ Още в началото на второ действие настроението в залата рязко се повиши: последва бисиране на всеки музикален номер   /без изключение/, аплодисменти и викове „браво” при открита сцена….Възторгът бе неописуем. Силно развълнуваната публика стана на крака. Нахлуваше кой както можеше на сцената, зад кулисите, по гардеробите. Всеки се стремеше да стисне ръка на младите таланти – между привестствуващите не липсваха журналисти от софийските вестници, които бързаха да си вземат бележки, за да отбележат появата на новото изкуство. Така завърши премиерата на „Маркиз Бонели”, с която се тури началото на оперетното изкуство у нас.” Началото на професионалното оперетно изкуство е положено успешно и след това с успехи е с поставянето на общо 5 оперети и 12 000 зрители за една година! Още същата година гостуват и в други градове на България с огромен успех. В Русе вместо предвидените 4 представления –  са 8!

       С високи изисквания към изпълнителското майсторство Ангел Сладкаров заедно с увлечението и посвещението си на създаването на професионално оперетно изкуство и театри в България, полага солидни и значими, с ярки дарования основи. Специализира оперно пеене в Берлин при известната певица М. Рьозлер от Метрополитен опера и училище, и сценично изкуство при М.Райнхард през 1925-26г., до 1931г. Записва на грамофонни плочи с фирмата „Линдрьом-Одеон” първите естрадни песни и оперетни арии на български език, които с масово разпространение добиват популярност в България. Ангел Сладкаров е със 180 грамофонни записа на танцова музика, забавни песни и оперетни арии на български език!