Филмов фестивал „Master of Art“ – Най-добрите документални филми в последните 2 години

Боряна Статкова
юни 2020

Конкурс на НФК 

Филмовият фестивал „Master of Art” създава свой образ. Освен различният цвят за всяко издание: син – за първото, за второто – зелен, селекция от филми, създадени през предишните две години след 2015 г. Обявена е нова награда за най-красив документален филм. 

Новата награда е за “АЗ КЛОД МОНЕ” /Великобритания, реж. Фил Грабски, 2017 г./ от категорията “Изобразително Изкуство и Фотография”. Режисьорът, с награди, се обръща към писмата и някои лични документи на Клод Моне за нов поглед, нова светлина към историята на създаването на картините, към човека и подтика му към създаването на картините му – началото на Импресионизма и може би най-влиятелният и успял художник на ХІХ и ХХ в., с любовта му към съпругите си…но не успял да нарисува водни лилии. Изживяването по време на филма от живописното водене на разказа за живота на художника и след това е повече от прекрасно… 

 С взискателния подбор на документални филми от сферата на изкуството, посветени на големите имена в световното изкуство и култура, на първия фестивал за България и Балканите „Master of Art”, бяха прожектирани 60 филма, премиерни за България. Освен кината Люмиер Лидл и Одеон от първото издание на “Master of Art”, втората година домакинстваха и Евро синема и G8.

Промокод

Намаление на книги.

Използвайте промокод AMBICIA2020 за отстъпка от онлайн книжарница Ozone.bg

Промокод

Тениска с надпис по избор.

Използвайте промокод AMBICIA за отстъпка на Тениски, Канчета и Чанти

Найо Тицин

Съвременните тенденции на филмотворчеството и легендите в изкуството и културата, събития, създадоха приятни, интересни, вълнуващи, възхитителни изживявания, а зрителите със сълзи или затаили дъх се вълнуваха на 145 прожекции. Найо Тицин – създател на фестивала и негов артистичен директор, журналист, продуцент и създател на филми, подбира от 300 кандидатствали от 30 страни 60, от които 44 филма за конкурсната програма. В 8 раздела гласуват по електронен път зрителите. Нови през втората година, с отделна награда са два раздела „Арт видео игри” и „ Съвременно изкуство, арт инсталации и протестно кино”. Мотото на фестивала през втората година е „Киното изследва изкуството”. Почти незабележимо пред очите на публиката изследва изкуството, защото публиката е запленена от многостранното въздействие.

 „Животът пише най-добрите сценарий” – многозначно каза Найо Тицин, а на предварителната пресконференция Камен Балкански, изп. директор на Националния филмов център сподели: „Фестивал – любима сладкарница, където се разказват съседски истории, за посоките във филмовото изкуство. Националния филмов център подкрепя някои от филмите, а следващите години си пожелаваме повече подкрепени на високо ниво.” Филмовият фестивал Master of Art се организира от продуцентска компания СПОТЛАЙТ, Националния дворец на Културата и от фондация Master of Art. Мирослав Боршош, изпълнителен директор на НДК: „Цели на фестивала и на НДК са като представяме филми и проекти на независими продуценти и режисьори, срещи на професионалисти в сферата, форум за развитие на млади таланти, създаваме възможности за стимулиране на творческите им изяви.” 

 Журито от Севда Шишманова – програмен директор на БНТ, Найо Тицин, канадската продуцентка Мари-Одил Демей, Хенрих фон Сюдоф, програмен директор на Шведската национална телевизия, е с нов член, носителят на голямата награда от миналогодишния фестивал Джон Алберт Янсен, журналист, режисьор и продуцент, за филма “АЗБУКАТА НА СТРАХА” за забележителната поетеса Херта Мюлер.

Общност

Стани един от нас.

Първа крачка към общността на Амбиция.
Джон Алберт Янсен- жур

Награда на журито: “АЙХАМ АХМАД-ПИАНИСТЪТ ОТ ЯРМУК” / Германия, реж.: Гюнтер Ателн и Кармен Белошк, 2016 г./, от категорията „Музика и танц”. Късометражният филм ни прави съпричастни на щедрата музикалност и превратната съдба на палестински пианист. Айхам Ахмад от палестинския бежански лагер Ярмук, носи музика на децата-бежанци от Сирия в столицата Дамаск, и след като е свирил на площад всред развалините на запазило се от изгаряне пиано, а децата с интерес са го заобиколили и слушат негово изпълнение, води своята лична борба за по-добър живот в една нова страна – Германия. Подобен сюжет не може да остави зрителя безучастен. На тържествената церемония при обявяването на наградите в кино „Люмиер”, емоционалната изненада Айхам Ахмад, героят от филма, преживял ужасите на войната свири пред публиката и я изправи на крака. „Толкова много хора умират от глад, от химически оръжия. Не знам защо! Бях бежанец в Сирия, сега и в Германия. Не знам какво е бъдещето. Всеки път, когато свиря нещо от Моцарт или от Бетовен, се чувствам у дома, но винаги когато затворя очи, виждам лошите спомени.“- сподели пианистът Айхам Ахмад. Гостът на фестивала получи лично специалната награда.

 Два български филма спечелиха награда: награда “Америка за България“ за най-добър български документален филм на фестивала: “ПЪТЯТ КЪМ ТИВА” с режисьор 

Николай Василев / България, 2015г./. Разкрива с мрачни краски от въглен, вдъхновено драматизма на вътрешната борба на артиста в посткомунистическа България. Тези търсения са разгърнати в поредица определени сцени с майсторски съчетана жизнеността и въпросите за смъртта, в комбинация с изключителна операторска работа. Награда на публиката Мастър оф поп арт, според класацията на зрителския вот в сайта на фестивала е за “88MHZ”/ България, 2017г./ с режисьор Яна Титова. Увлекателен разказ за увлекателната и всеотдайна дейност на незрящия радиожурналист Йордан Георгиев от радио „Алма Матер”. 

 Голямата награда за най-добър арт документален филм на фестивала Master of Art е специално изработената статуетка, скулптура от проф. Величко Минеков изобразяваща Сизиф, който изкачва вместо камък филмова лента и парична. Дали някой от творците е последовател на Сизиф или някое от изкуствата… В царството на Хадес Орфей сяда върху камъка на Сизиф за да пее за своята любов към Евридика… 

 Наградата ‘Master of Art”, Голямата награда на Фестивала „Master of Art“ за най-добър документален филма за 2017 на филм, статуетка и парична награда, връчена от Master Card е за „ОТИВАМ СИ У ДОМА – ДЖИМИ СКОТ”/ Германия, Република Корея и САЩ, 2016/ на режисьора Йоон Ха Чанг, в категорията „Музика и танц”. Журито отличава с награда филм, който достига директно до сърцето на зрителя. Легендата в джаза Джими Скот е отново в звукозаписното студио и публиката присъства на приятелските чувства и взаимоотношения между големи музиканти, на запазеното майсторство, прецизен и тънък професионализъм и неповторим чар на Джими Скот. Изпълнението му е наситено с много любов и шеги, спомня си от своя живот… С този филм на продуцента Ралф Кемпер, Джими Скот, освен с предишните си записи на изключителния си глас, се отправя към публиката, като й завещава радост….

 Тази година категорията „Музика и танц” е доста въздействаща. Още една награда в тази категория – от БНТ за „МУЗИКА НА НЕПОЗНАТИТЕ: ЙО-ЙО МА И АНСАМБЪЛ СИЛК РОУД” / реж. Морган Невил, 2015г./. Яркият и характерен, с китайски родители, роден в Париж Йо-Йо Ма – виолончело е представен на публиката като изключително даровито дете на 7 годишна възраст от самия Ленард Бърнстейн, легенда е. Йо-Йо Ма бързо покорява световните сцени, на върха е заедно с няколкото от голяма величина таланти от съвремието ни като Миша Майски и др. Във филма той е напуснал сцената на класическата музика и обикаля света с талантливи музиканти от различни страни и националности, създал уникален оркестър. В повечето случаи свирят под открито небе пред многобройна, събрала се възторжена публика. Цветовете са светли и пастелни, ефирни, отговарящи на вътрешния свят и на композициите, които изпълняват, близки до стила на “world music”, със свои композиции с изтънчено нова звучене и от майсторството и музикалността им. След като в един ансамбъл свирят на различни инструменти, даже и представители на фолклора, ще има начин да се разбираме… Севда Шишманова, програмен директор на БНТ1: „История за това как изкуството свързва хората. Аз бих казала, че това е и история, за това че живеем в един взаимно свързан свят, в който нещата, които ни свързват са много повече от нещата, които ни разделят.“

Айхам Яхмад

Награда за най-добър документален филм от категорията „Музика и танц” е на „ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ: ПРИНЦЕСА ШОУ”/ Израел, реж. Идо Хар, 2015г/ Израелският музикант и артист Кутиман е известен през 2009 година с проекта си „Thru You”. В своите аудиовизуални симфонии той смесва части от видеоклипове в You Tube, направени от любители музиканти, които са качили изпълнението си on line. Те са като бутилки в безбрежното море на интернет, които музикантите пускат с надеждата някой да ги намери и прецени. Между тях е героинята от филма – Принцеса Шоу. Дали страстта й и любовта й към музиката, друг вид прическа и облекло, дали общуването й с хората, покрай които минава по улицата и заговаря, обръща им внимание, ще я направят звезда?! Уникалният талант е разпознат! Любовта към музиката… „ДЖУ ШАО – МЕЙ: КАК БАХ ПОБЕДИ МАО”/ Германия, реж. Пол Смакни, 2016г/. Известната китайска пианистка, която твори и живее в Париж, се завръща след много години в Китай по местата където е учила, където са родителите й, където тя и семейството й са подложени на гонение, говори пред настоящите студенти, спомня си и за най-известният и талантлив, виртуоз по времето на Мао китайски пианист. Дадена ни е възможност да надникнем чрез изпълнението на Джу Шао-Мей и нейните мисли в богатата й душевност, а и да видим архивен запис от високо талантливия с висок професионализъм китайски пианист, с когото приятелски, сърдечно и колегиално се срещат след години в Китай. „ЛЕНАРД БЪРНСТЕЙН – ПО- ГОЛЯМ ОТ ЖИВОТА”/ Германия, реж.Георг Вюболт, 2016 г./- приятни минути с изискано вдъхновеното изкуство на Ленард Бърнстейн, със спомени за него… Фестивалът започна с прожекцията на „АРВО ПЯРТ: РОБЪРТ УИЛСЪН – ИЗГУБЕНИЯТ РАЙ”/Германия, реж. Гюнтер Ателн, 2015г./ – с нежност и внимание, мъдрост зрителите присъстват на част от сценичната постановка на „Страстите Адамови” с три от ключовите творби на големия композитор, размисли на композитора, както и на репетиционен процес през 2015 г. в бившата фабрика за подводници ”Леярна Ноблеснер” в Талин. Български филм на фестивала! „ОТ КРЕМОНА ДО КРЕМОНА”/България/Италия,2016г./. С фантазия, деликатност и разбиране младата талантлива режисьорка Мария Аверина уверено и развълнувано ни представя българско семейство, което изработва цигулки със свое звучене, живеят и работят всред майсторите лютиери, наследници на големите лютиерски фамилии в италианския град Кремона и изборът на едно момче от българския град Кремона, където имаше фабрика за музикални инструменти. От града на мечтите Кремона, момчето избира своя роден град, терасата на дома си, превърнал на работилница, вместо залите на фабрика „Кремона”. Поетично и деликатно надникваме в истинската същност на хората, посветили се на уникалния занаят-изкуство лютиер. „ПО-СИЛНИ ОТ КУРШУМИТЕ”/САЩ, реж. Матю Милан, 2016г./. През последните няколко години в София бяха прожектирани филми посветени на събитията в Близкия изток. Една част от тях разказваха развълнувани за ролята на музиката в тези събития, за надеждата на хората, че музиката ще ги обедини и ще победи злото, разрухата, ще внесе в душите просветление и разум. Коя музика и дали всяка музика е подходяща за въздействие при агресивни военни действия? Режисьорът Матю Милан е поканен от свой познат, бежанец, живеещ от десетилетия в Лос Анджелис, да заснеме революцията в Бенгази за сваляне на 40 годишната диктатура. Любовта на Матю Милан към документалистиката и филмите го отвежда към заснемането насред кървавата революция на опита и постоянството на хората в убежденията им за ролята на музиката за единен човешки дух, за вдъхновението, възможния оптимизъм. Завършва филма през 2016 г.

 След въздействащата прожекция разговаряхме:

 – Преди да тръгнете за снимки в Либия какво знаехте за тази страна?

 – Знаех за управлението на римляните много добре. Знаех всичко за Кадафи от моя приятел Хамуда. Знаех колкото едно малко парченце за Либия заради Хамуда, защото той постоянно говореше за Либия в Лос Анджелис, където живеем. Знаех много за Бенгази, защото там, частично, беше домът на Хамуда. Може би съм бил един от малкото, няколкото американци, които са знаели за Бенгази, преди революцията, поради Хамуда. Когато пристигнах там не знаех, че ще разказвам за музика. Един ден, когато бяхме в Бенгази, той, ние открихме този Културен център, където всички тези музиканти ходеха за да правят, създават изкуство, издават вестници, деца рисуваха. Там имаше звукозаписни студиа. Веднага реших за какво ще се разказва във филма, вместо да отида с другите репортери или документалисти, където бяха битките. Защото наоколо беше гробище, като химикал, като Уудсток, като през 60-те в САЩ. Това беше усещането, като Дивия Запад.

  • Те ли бяха с това усещане или Вие?
  • Напомни ми за това. Защото за първи път имаше нещо като упражнение с ново право да се говори за Кадафи. До тогава никой не говореше за Кадафи. И точно там намерих интересна история. Там бях от няколко месеца, след което се върнах в къщи за сватбата на моя брат. След това пътувах към Либия при моя приятел, музикант Дон – един от героите във филма. Ние станахме близки с музикантите. Ние всички се съгласихме да планираме музикален фестивал, което е част от историята във филма. Така станах част от музикантите. Пеех песни, записах ги, станах част от семейството музиканти. Освен,че правя филми, сътрудничах на всичките музиканти. Беше много красиво като вълнение. 
  • С тях ли живеехте или отделно в хотел?
  • Живеех с Хамуда повече от година, със семейството му, което притежава комплекс от апартаменти.
  • Единствено Вие ли записвахте, снимахте?
  • Аз и моят приятел Дон. Аз снимах и записвах повечето от филма. Либийците ми помагаха много, като ме снабдяваха с храна, така…Хамуда откри музикалния, културен център и след това искаше да ме изненада и един ден ме заведе там. Вие го виждате във филма, когато той казва: „Искам да ти покажа” и това беше момента, когато филмът се роди. Тогава разбрах за какво ще е разказът във филма.
  • Вие сте заснел кадри от революцията. А кадрите с речта на Кадафи и преди последните му часове, от либийската ли телевизия са?
  • Да, от Либийската държавна телевизия. Неговата реч е много странна, много кинематографична.
  • Говорихте ли с тях за неговите речи и техните чувства?
  • Да, но те го мразеха, особено Бенгази. В Триполи имаше повече хора, които го харесваха. Той създаде трудни времена за Бенгази, нямаше пари за Бенгази. Всеки мрази Либия. Либия е богата страна, но Бенгази, този красив град на Средиземноморието, беше оставен да се разложи, на гниене за години.
  • За първи път ли пътувахте в Либия?
  • Да. Бижу е! Имам предвид, толкова тъжно е каквото се случва сега. Имам предвид римските останки, руини, бреговете са 2000 км. Красива са, недокоснати брегове. Мислех да купя нещо като кръчма там и да започна дейност с малък хотел.
  • Намерихте ли общ език с тези музиканти, или защото са музиканти нямаше проблеми?
  • Нямаше проблеми. Те са ми най-добри приятели. Повечето от тях говорят английски от слушане на музика, гледане на телевизия.. Моят арабски не е много добър, ок. 3 000 думи и трябва да го подобря.
  • Как се почувствахте, когато някои от музикантите дадоха живота си…
  • Още не съм се възстановил от това, че един от участващите получи сърдечен удар. Почина Месрут Месир. Той беше като мой брат. Бях в къщата му всеки ден, 6 месеца. Бях около него. Той беше бляскав, “shiny” пример на революционно използване на неговата музика като негово оръжие.
  • Роди му се дете!
  • Неговото трето дете. Второ дете от тази негова съпруга. Той е рок звезда. Той се жени 4 пъти и развежда три пъти. Така. Мисля, че той много обичаше своята жена и беше уморен от разводи и за това е неговата последна жена. Другият е на 23 години сега. По Масрут среляха два пъти и почина на 42 години.
  • Предполагам сте снимал много повече
  • Имам стотици часове заснети от революцията, с музикантите и след революцията какво се случва, тъй като бях 8 месеца след революцията. Някои от музикантите напуснаха Либия като Хамуда през 2014, Мелегал през 2015. МС Суат замина за Тунис и след това се върна в Триполи. Додо, е през цялото време в Либия, въпреки, че звукозаписното студио, където записваше е разрушено. Не е било цел, просто е било в грешен квартал. Арт центърът затвори през 2012г., през революцията. Революцията започна, казваха за по-удобно на 17 февруари, но започна на 15 февруари. Планирахме началото на фестивала на 17 февр. 2012 г., посветен на една година от революцията. Прекратиха фестивала последния ден преди започването. Така.

– Вашето мнение – дали тези музиканти с този вид музика рап и рок, може би малко встрани от тяхната култура и музикално чувство, мислиха ли, че ще е в процеса на революцията, след като са били в Ъндърграунда преди революцията?

  • Особено рап и арабски рап с влиянието, което използват от арабската поезия като част от живата култура като хип хоп, рапирането очевидно е отдадено на размисли. Те рапират на английски или на арабски. По малко от двете. Малего, много популярен, рапира на английски и арабски, Мс Суат на арабски. Повечето от рокендрола е на английски. Арабски е перфектен език за рапиране, по-лесно. Имат и много взискателно темпо. Много въздействащ език е арабския за рапиране.
  • Музикантите казаха, че не се интересуват от политика т.е. са музиканти, а не политици. Те мислеха ли, че е революция, вид революция, защото в политическата история има различни видове революции? 
  • Революция срещу една единствена личност Кадафи, но с нов вид живот. Целта, Кадафи е бил голяма фигура в техния живот, било е лесно за всеки да е на негова, на същата страна. Но когато Кадафи е отстранен има различни страни. Всеки е поляризиран срещу Кадафи. Кадафи изчезна.
  • Те мислят, че изчезва!
  • Той беше убит,
  • по много жесток начин.
  • Не, ужасен начин. Бях в Бенгази, когато беше извършено това и аз помня толкова много хора, които бяха от приключилата революция, те бяха „освободени”, успокоени. Отишъл си е и в същото време го искаха на съдебен процес. Също те искаха управление по закон. Те искаха Либия да започне по законен ред. Но за жалост, този вид законен ред не се случи. И много хора започнаха да се тревожат, още от самото начало. Това беше като правене на грешка. Има съдебен случай, Кадафи говори за престъпления, те слушат неговото говорене и след това имате съд.
  • Те ли искаха той да говори за своите грешки?
  • Те искаха да го видят по телевизията на съдебно изпитание, състезание.
  • Но никога не се случи
  • Не се случи и много хора бяха много разтревожени поради това. Беше за добра причина. Те бяха наистина тъжни от случилото се. Това е нова Либия. По някакъв начин отвори възможностите за това, което се случи. Сега Либия е в гражданска война. Мисля, че е даже по-лошо.
  • Тяхна ли е преценката?
  • Да, но както и да е, което хората не могат да забравят, е че ситуацията е по-лоша от когато управляваше Кадафи. Но ако Кадафи не беше погрешно управлявал, нямаше да се случи революцията. Като много от диктаторите правеха е само в системата, която можеше да ги надживее. И когато изчезнат, какво се случи с Югославия и Тито – цялата система изчезна
  • И в Румъния и др., но въпросът е, че те мислят, че е революция и, че не е било план, интрига…. Защото ако те мислят, че сега е по-лошо, миналото не е така добро, защото нещата нямат комплект, сервиз, “set”, набор от теории. По отношение на музиката – какво мислят – рапът, рокът дали въздействат на хората, приобщават народа заедно или с по-добър дух, каква беше целта на музикантите?
  • Да, да построят моста. Но също не само за либийците, но и за други страни, като пееха песента „Вик за помощ”.
  • След като е вид революция има много видове помощ, мислите ли, че като държава Либия, или като нация или като народ, биха могли да имат нужда от помощ?
  • Те се нуждаят от помощ. Това е наше задължение. Под управлението на Кадафи те имаха всичко, до голяма степен бяха като идеал на останалия свят. Като следствие те се отварят към света и светът знае за тях повече. Имам предвид хората от другите страни. Стъпка е по отношение на комуникациите, които са световни. Имаше големи грешки – на едни от тях бяха подложени най-ниските нива на бюрократите, чиновниците на Кадафи. Тези хора, не трябваше да ги оставят настрани. Те са от най-ниските нива като средно и малко менажиране. Те знаеха как да се грижат за страната.
  • Работели са при друг вид организация – по време на диктаторски режим. Този, който управлява е отговорен за всичко.
  • Да, но те имат знанието как се работи. Това, което направиха през 2014 г. беше, че всички тези, които работеха под режима на Кадафи, не можеше да са на никоя от тези позиции. Беше лоша идея. Същото стана в Ирак. За тези чиновници, които не са наранили никого, за тези, които даже, които бяха боклукджии. От някаква гледна точка биха могли да ги ползват.
  • Но те са неграмотни.
  • Те бяха образовани. Можеше да ползваш тези хора в полза на обществото. Но Кадафи и ролята на ислямистите приключи. И ислямистите като движение се нуждаеха от потвърждение, че враговете на ислямистите ще имат някаква позиция в правителството.
  • Дали тези ислямисти имаха някаква роля в революцията?
  • Да и не. Като Мюсюлманските братя, те дойдоха после, но те бяха група на Ал Шария
  • Те интересуваха ли се от забраната на фестивала?
  • Мосюлманските братя, да. Те контролираха тази зона. Половината от тях харесваха музика, а другата половина -не. Мюсюлманските братя е много широка организация. Някои от братството познавах. Те са много обмислящи, разумни хора. Те вълнуват музикантите. Други, hard, мислеха, че музиката е зло, че корумпира и то за всяка вид музика. Уахаби музика е мразена музика Освен, че те си пеят, са много стриктни. Повечето либийци не харесват тази музика. Уахаби е южноарабска музика.
  • Повечето хора харесват музика, но зависи какъв вид. И така музикантите са мислели, че с този вид музика ще отидат към хората. 
  • Почти всеки в Либия под 50 годишен харесва рокендрол. Повечето от 40 годишните харесват и обичат Нийл Йънг. 
  • Не е ли била забранена при управлението на Кадафи, нещо като ъндърграунд, тъй като Либия не е била с отворени граници?
  •  Кадафи позволи интернет и отвори интернет в началото на 2012 г. И това е най-голямата грешка, която той направи. Така се видя външния свят и колко е велик. Освен това видяха хора, които критикуват техните правителства, до като в Либия Кадафи не е бил критикуван. Повечето от моите приятели ми казваха, „Стой мирен! Никога не се оплаквай от правителството.” Защото хората имаха причина за да се оплакват.
  • Но музикантите след революцията казваха, че могат да свирят на отворена сцена, на площада. 
  • О, не! Много опасно е в Триполи 
  • Нямаше ли музика там?
  • Доди още свиреше скрито, като в ъндърграунд. И така Доди все още създава и свири музика, записва, но в неговия дом, в къщата му, а другите спряха. 
  • А Вие мислите, че музиката е по-силна. 
  • Мисля, че музиката е силна. Но също силата на музиката е да гради мостове като мирна, посветена на мира. Нека да дам пример. Представете си момче в Тенеси, в Съединените щати, което никога не е срещал либиец. Каквото вижда по телевизията е, че мисли мюсюлманите за авторитарни. Но Денис е либиец и изпълнява песен на Iron Maiden. И те правят връзка със скоростта на светлината на хиляди мили. И това е силата на музиката. Тя е културно съединение, общуване.
  • Но е поп музика, рап и рокендрол. Интересувате ли се от класическа музика?
  • Да. Интересувам се! Обичам също арабски блус, Сахара блус, който е учудващ. Много от туарегската музика е феноменална.
Мари-Одил Демей-жури

 Наградата за най-добър документален филм от категорията “Изобразително Изкуство и Фотография” е за “АРТ ЖИВОТЪТ НА ДЕЙВИД ЛИНЧ/ САЩ, реж.Джон Нгуен и Рик Барнс, 2016/. Как Дейвид Линч е достигнал до въздействащите сложни възприятия във филмите си – съкровено пътуване през формиращите години, от идиличното детство в провинциална Америка до мрачните училички на Филаделфия, когато създава във филма пред очите на зрителя своите специфични по възглед картини- колажи. Филмът прави достъпно и възможно дълбокото и проницателно разбиране на неговото изкуство и неговия уникален свят с енигматичните му възприятия. „ПИКАСО, РАЖДАНЕТО НА ЕДНА ИКОНА”/ Франция, реж. Холи Лебел, 2015т./ – ключовата фигура в съвременното изкуство, не единствено поради неограничените си творчески способности, но и поради вроденият си талант за общуване… „ЙЕРОНИМУС БОШ” / Холандия, реж. Пиетер ван Хюсте, 2016г./ – с помощта на снимки с висока резолюция, рентгенови снимки и инфрачервени камери екип от експерти 4 години работи по картините и творчеството на Бош, обикалят света и изследват дървените панели. За първи път зрителите имат възможност да надникнат зад лака, след като се проникне в картините, за да се разбере в някаква част невиждан творчески процес. „АЛБЕРТО ДЖАКОМЕТИ, НОВ ОБРАЗ НА ЧОВЕКА” /Франция, реж. Шарл дьо Лартиг, 2016г./ – великият художник, който променя коренно скулптурата на ХХ в. С експеримента, с минимализма определящ творческите му търсения за цял живот, разказва с дрезгавия си по италиански глас… „ДОБЪР ДЕН ЗА УМИРАНЕ”/ Нова Зеландия, Малайзия, Холандия, Канада, реж. Харолд Манфилс, 2016г./… Някъде самотна къща на трънлив бряг край морето, може би през късна есен…В тази къща живее военен фотограф, след много бурни вечери със свои колеги, които му напомнят, че приема твърде в големи количества наркотици, но и, че за тези, които работят на позиция по договор към печатно издание, е по-лесно да се лекуват, отколкото той – на свободна практика. Ще публикуват ли снимките му? А той години наред е всред ужасите на войната на фронтовата линия в различи държави…На фронтовата линия среща така необходимата любов, която се оказва жена с дете, извършила убийство за пари на 25 мирни хора. Военният фотограф успява да говори с нея без фатални последствия, когато любимата му жена – убийца не успява когато иска да го убие, да не посегне на него…но не е приета от тези, които живеят в същото селище…, а когато се връща при нея, тя вече е на друг свят…87 минути, силен разказ, за истината за това, което виждаме, а повечето пъти и не виждаме, по новините, за вредите, които търпи душата, когато човек е изложен на ужасите на войната на фронтовата линия в продължение на години, за цената, да се публикуват снимки на военен кореспондент години на ред всред ужасяваща смърт…

 „ЛЯТОТО НА МОНА ЛИЗА”/България, реж. Лиза Боева, 2015г./ въздейства като колоритен, със сюжети и интерпретация на различни ситуации, понякога тъжен хумор при криминални ситуации и великолепна актьорска игра на вълнуващия сюжет на Ицхак Финци, с искрено заслужен интерес на зрителите и с присъствието в кино салона на голяма част от талантливите му колеги.

 Награда за най-добър документален филм “Литература”: “АКТИВЕН ЖИВОТ: ДУХЪТ НА ХАННА АРЕНДТ” ”/ Израел, Канада, реж. Ада Ушпиз, 2015г./ Един от филмите за жени, занимаващи се философия. С проникновението и знанията на режисьора – Ада Ушлиз е със степен по философия и история и опит като режисьор, ни разкрива документално възгледите на Ханна Арендт и значението на учителя й Хайдегер както за формирането на възгледите й, така и за начина й на живот. С помощта на Хайдегер заминава по времето на Хитлер в Америка. Осъзнава, че трябва да има два брака, както и дейността на своя учител и своята дейност всред интелектуалци в Америка. За осъзнаването от жена философ през средата и към края на ХХ век красотата и грозотата на живота, за злото и справянето, дали с този начин на живот!, за значението и вида победа. Към изключително високото качество на проучванията и адекватността на архивния материал, продукцията е със задълбочено и ясно разбиране за философската теория на Ханна Арендт, като съпреживяваме онова, което е формирало Ханна Арендт разбираме нея и как са се появили нейните възгледи. 

 Мислех за интервю с философа и преподавател в СУ „Климент Охридски” и Художествената академия, проф. д-р Димитър Зашев, превел съчиненията на Хайдегер на български език, създал различни културни събития, между които и срещата с българските интелектуалци през 2000 г. с Умберто Еко и френски изтъкнати семиотици в залите на хотел „Шератон” – „Интерконтинентал”. Разговаряме с д-р по философия Андрей Лешков – философ /естет/ в ИИОЗ-БАН, един от организаторите на „Образцови отклонения” научна конференция в СУ „Климент Охридски” в памет на Димитър Зашев.

  • Какво значение е изучаването и знанието за философските идеи в исторически план и с оглед на съвременността като се има предвид времето на държавния социализъм когато една определена философия /марксизъм –ленинизъм / е задължителна дисциплина?
  • Философията е вид самопознание както на отделния човек, така и на културата като цяло. Тя е и начин за осъзнаване битието на самите хора в света и тяхното съвместно живеене. Прочее така смятат мнозина изтъкнати мислители и особено Мартин Хайдегер, който през 1933-34 г. е Ректор на Университета във Фрайбург. Смятам, че неговото мислене, независимо дали приемано или отричано задава основния тон на съвременното философстване над 40 години след неговата кончина. Между другото, дори такъв остър негов критик като Еманюел Левина’ /юдей по вероизповедание/ сам изпитал силното му влияние, на въпроса „Кой според него е най-големия философ на ХХ век?”, без колебание отвръща: „Уви, Хайдегер”/Това „Уви” вероятно е свързано с национал-социалистическия ангажимент на немския философ/. Нещо повече, ще дръзна да предположа, че голяма част от съвременното философстване представляват „етюди” и „вариации”, понякога и „фантазии” по теми от Хайдегер. Що се отнася до съвремието в строгия смисъл, мисля, че философията, колкото и да е критикувана заради своята непрактичност и безполезност е необходима както всякога – просто защото някои частни науки и някои отделни практики/ като бизнес, политика, спорт, реклама, etc/ не могат да поставят въпроса за смисъла на онова, с което се занимават.За да се постави този въпрос трябва да се излезе извън техните предели. Тъкмо това иска да каже Хайдегер когато заявява: ”Науката не мисли” т.е. доколкото мисли тя се сродява с философията, а доколкото превръща това мислене в дело, се доближава до изкуството. Философията както всякога и днес си остава висша форма на човешкото познание.
  • Има ли тенденция и би ли могло двете отделни дисциплини етика и философия да се смесят в една?
  • Още от самото начало етиката е неразривно свързана с философията, която вниква в себе си, с метафизиката /онтологията/, теорията на познанието и логиката, естетиката и дори политическата теория. Въпреки, че от някое време насам, в съгласие с духа на специализацията, се появиха толкова много всякакви етики – приложни, професионални, етики на бизнеса, политически етики, етики на fairplay, всички те все пак се отнасят до едно нещо – моралното поведение на хората и неговите оценки. Какво би станало ако тези „много” етики нямаха обща основа и не се вписваха в едно цялостно ценностно светоразбиране – би се получило нещо много близко до онова, което наблюдаваме напоследък, особено в страни като нашата – морална какофония и отсъствие на общо разбираем ценностен език. Върти ми се в ума, като общ знаменател, една мисъл у един руски писател от ХІХв.: „Ако няма безкраен Бог, тогава всичко е позволено”. Достоевски сякаш добре обрисува ценностният климат на нашето съвремие.
  • Дали има някакво значение това, че Ханна Арендт като фигура едновременно е ученичка на Хайдегер и е жена философ?
  • На българските читатели вероятно е позната преписката между двамата в превод на проф. Димитър Денков от СУ „Кл.Охридски”. Това е колкото документ на онова време, толкова и свидетелство за историята на една любовна страст, а също и документ за онези „страсти на мисълта”, които разбират участниците в тази кореспонденция от 1923-24 г. до нейната кончина през 1975 г. Разбира се всички са синове и дъщери на своето време и искаме или не споделяме неговите ограничености и предразсъдъци. Това важи в качеството му на частно лице и за такъв голям мислител като Хайдегер. След като научава неприятната за него истина, че първият му син не е от него, той започва да обръща повече внимание на други жени. Ако видите фотографиите на Ханна Арендт от 20-те години до средата на 30-те години, преди нейното заминаване за Франция /като еврейка/ със съпруга си Гюнтер Андерс, а после за САЩ, ще разберете, че е имало защо. Тя определено е красива жена и по тогавашните и съвременни възгледи, със силно интелектуално излъчване. Сама по себе си философията като такава е, ако позволите този израз „отвъд” разделението мъже-жени: просто защото я интересуват истинното и всеобщото, а те нямат /слава Богу/ полова определеност. Но това не означава, че философите като такива са свободни от тази определеност. Ако някои философстват това са очарователни и интелигентни представителки на по-добрата половина от човечеството. Това може да бъде и е източник на вдъхновяващи преживявания за техните наставници и извор на обогатяващ опит, нелишен от драматичност за тях. Изобщо философията не се дели по полов признак. Такъв е случаят не само с отношенията между Ханна Арендт и М.Хайдегер и с други не по-малко вълнуващи и заплетени истории… Нека отложим тяхното разплитане за друг път. 

 „БРОДСКИ НЕ Е ПОЕТ” /Русия, Иля Белов, 2015г./ – Бродски в САЩ, изнася лекции пред студенти, разяснява нещата за душевността, приятели поети говорят за него, любовта на живота му Марина Басманова, загатнати са две психиатрични болници в Ленинград, разпити в КГБ, народен съд, затворът, заточение, принудителна емиграция…биография, по думите на Ахматова за „нашия риж”. „КАЗВАМ СЕ ФЛЕМИНГ, ЯН ФЛЕМИНГ”/ Германия, реж. Андре Шафер, 2015г./ Блестящ, многопосочен разказ за историята на Ян Флеминг, за изобретателя, за шпионина, женкар, спортист, дал на света Джеймс Бонд. Който както разбере от филма, ако не е прочел анотацията към филма, за да се осъзнае, че Ян Флеминг е присъствал на създаването на службите МИ-5 и ЦРУ, дал е на света един от най-дълго обичаните култови герои: Бонд, Джеймс Бонд. „МАГИЯТА НА ДНЕВНИКА НА АНЕ ФРАНК”/ Холандия, реж. Симонка де Жанг, 2015г./ – След много години, 70 след смъртта на Ане Франк в концентрационния лагер Берген- Белзен, дневникът й е една от най-влиятелните книги на ХХ век, остава вдъхновение за милиони хора, ще е от значение. „Защо е важен дневникът на едно момиче?” Този и още въпроси около Ханна Арендт вълнуваха зрителите в Деня на Холокоста / 23.04.2017г./ с Възпоменателна служба в кино Люмиер, воден от нейно превъзходителство Посланик на Израел вдъхновено, с любов. „ ДА НАМЕРИШ БАБЕЛ”/ САЩ, Украйна, Русия, Франция, реж. Дейвид Новак, 2016г./ – внукът Андрей Малаев-Бабел се доближава до неуловимите истини на наследството си, на своя дядо култовия съветски писател Исак Бабел, сблъсква се с неизлечимите отпечатъци на бурната история, която отеква в бунтарските текстове на дядо му, в конфликтите на съременна Украйна и Русия, като посещава пустеещия двор, разговаря с мълчаливия пазач, там където несправедливо е екзекутиран преди 75 години неговия дядо.

 Награда за най-добър документален филм в категория “Арт инсталации, съвременно и протестно изкуство” е на “ПАРИЖКА КУЛА 13” / Франция, реж. Томас Лалиер, 2016г./ – една напусната и неподдържана сграда е преобразена! Зрителите присъстват на ентусиазма и съзидателността на художниците, които превземат всеки сантиметър от 4 500 кв м., 400 оригинални произведения заемат двата етажа. Фасадата е изрисувана и привлича погледите от голямо разстояние. Има къде да се рисува! Уличното изкуство с необятното многообразие на стрийт арт-а и графити е под един покрив, зрителят присъства на невиждан досега проект. Журито на фестивала “Master of Art” специално отбелязва креативността на артистите, работещи в триизмерно пространство. А режисьорът, сподели с публиката след прожекцията в Q and A, че сградата след всичко това я разрушават… 

 Награда за късометражен филм “Master of Short Art“ – “ЕЛИС” /САЩ, реж. Джей Ар, 2015г./ – журито присъди наградата за „своеобразният артистичен подход, иновативната кинематография, монтажът и цветовите решения, които водят публиката към размисъл.” Спокойно и динамично като мъртво вълнение, мълчаливо, главният герой /Роберт де Ниро като Елис, по сценарий на Ерик Рот, носител на „Оскар/ 15 минути се разхожда в опустяла сграда. Вълнуващо и въздействащо! Може би там е преминал живота му.. Емигрант, но успял ли в своя живот… Не е депресия, не е търпение, не е подтискащо.. Размисъл за първите емигранти, пристигнали в САЩ преди повече от столетие, но най-вече размисъл за предизвикателствата пред нас, свързани с емиграцията в резултат на войните днес, за онези, които търсят същите възможности и безопасност в различни краища на света. „АКТ И НАКАЗАНИЕ”/Русия, реж. Евгений Мито, 2015г. / – „Пуси райът” – 4 момичета, които учат висше образование как ще поведат със своите песни, с различен вид, цвят на косата, с ефектно облекло, когато знанията са в основата – от научните институти изясняват какво означава „акт” и „наказание” в историята на Русия. Поводът – Владимир Путин е открито подкрепян от патриах Кирил като кандидат за президент. „Пуси райът” решават да реагират, като изнасят в московската „Христос Спасител” пънк молебен „Майко Божия, прогони Путин”. Акцията им е спряна от охраната. Какво е въздействието на поп културата, когато се отнася до политика или до …?! ”КИТАЙСКИТЕ ЖИВОТИ НА УЛИ ЗИГ” / Швейцария, реж. Митаел Шиндхелм, 2016 г./ – предприемач, дипломат и колекционер на произведения на изкуството Ули Зиг от края на 70-те години на ХХ в. и в настоящето е със своето разбиране за непреходни ценности в трансформация на китайското общество- напрегната или загадъчна.

 Награда за най-добър Видео арт филм на фестивала- ”Master of Video Art“: 

“ЛЮБОВНА ИСТОРИЯ” /Реж.: Анушка Нанаяаккара, 2016 г. 7 мин/ – Журито бе докоснато и очаровано от този студентски проект, в който искрената история за дълбоки човешки отношения е разказана от две анимирани кукли. 

 Голямата награда в категория „Видео игри” – “ВЪТРЕ” /Плейдед/. 

 Наградата за най-добра история в категория „Видео игри” – “ПОЖАРНИКАР” Кампо Санто – „Пожарникар” е игра за двама души, които си общуват по радиото. В хода на разговорите превъплъщаващ се в пълничък, 40 годишен тип, който говори със жена на същата възраст, която никога не е срещал. Отношенията им се задълбочават и стават по-интимни. Тази нетрадиционна игра обединява силна история, красива, естествена среда и фантастично измислени и изиграни герои. Разказ за самотен пожарникар, който избира да живее далеч от цивилизацията, в пустошта.

 Наградата за най-добър вижуал в категория „Видео игри” – “ОРИ И СЛЯПАТА ГОРА” /Муун Студио/. 

 Наградата за най-добър документален филм “Архитектура и Дизайн”: 

“СЕБАСТИ АН ЕРАСУРИС: МОНОЛОЗИ В СТУДИОТО НА ХУДОЖНИКА” /САЩ, реж.: Палу Абадия,2016, / – задълбочен филм, с който сме съпричастни чрез монтажа на филма следващ неговия енергичен творчески ритъм на атомна електроцентрала. Себастиан Ерасурис създава майсторско и иновативно изкуство с невероятна бързина и енергия. „ ЕПИСКОПЪТ, АРХИТЕКТЪТ И БАЛДАХИНЪТ” / Испания, реж. Сеск Мулет,2015/ – е посветен на Катедралата в Палма де Майорка. Векове наред, от ХІVв. се отразява във водите на Средиземно море и събира завещанията към следващите векове… „ГАНДИ СРЕД АРХИТЕКТИТЕ”, / Индия, реж. Винеет Раджакришнан/ – Двойна врата – откъде се влиза? Британец, квакер, архитект Лари Бейкър, номиниран за наградата „Прицкер”, ни показва своя дом. След като е убеден от Ганди да твори за бедните, повече от 20 години, в отдалечените Хималаи и в горите на Индия Лари Бейкър като „индийският архитект за бедните” създава своите специфични и красиви проектите и със своя философски замисъл. Съпругата му индийка и местен лекар помагат на местните с лекарства, но и със строителство.

 Наградата за най-добър документален филм на фестивала от “Театър и Кино”, категория с най-много подбрани филми, е за „“С” КАТО СТАНЛИ” / Италия, реж. Алекс Инфаскели, 2015г./ – разказ на Емилио Д’Алесандро, личния шофьор на Станли Кубрик. Смешна и дълбоко емоционална история, разказана с почтеност и много и различни случки за дълготрайното приятелство между хора, които не биха могли да бъдат по-различни един от друг. През 1999 г. режисьорът Станли Кубрик засвидетелства почитта си с последния си филм „Широко отворени врати”. Увлекателен, пленителен 58 минутен разказ на Емилио, който, както съобщиха по време на фестивала ни е завещал любов към киното и хората, които правят кино. Емилио разказва с незабележима тъга за Станли Кубрик, за който е трябвало да върши различни неща, освен шофирането на кола – като да разговаря от негово име с други известни режисьори, за отношението му, според Станли Кубрик, към различни творци, за интересния си живот с творец. Премиерата на българския филм „КОЙ СЕ СТРАХУВА ОТ ЮЛИЯ КРЪСТЕВА” /2017Г./ с режисьори Искра Ангелова и Милена Гетова в кино Люмиер Лидл се радваше на голям интерес от зрителите. От години една от вълнуващите интелектуалки изнася лекции в различни страни с различните теми на нейните интереси. Филмът ни запознава с нейното всекидневие, с близките й хората, които я познават в България и някои в Париж.

 „ПЕСЕН НА ИЗГНАНИЕТО” /Нидерландия, реж. Джон Алберт Янсен, 2016 г./ филм, посветен на вида самотност, в поетичен монолог и вид диалог на Нисим Хаксар – писател, с раната наречена „изгнание” с действителността около него на два свята. С красивите си истории за отчуждението и безкрайния копнеж, той постоянно отваря тази рана. 

 След прожекцията разговаряхме с режисьора и член на журито Джон Алберт Янсен: 

 – Как избрахте този човек, на когото посветихте филма си? 

 – Преди около 20 години написах голяма статия за него в холандски вестник и направих радио документално предаване. Преди това имаше три къси разказа от него, публикувани на холандски език. Тези къси разкази веднага оставиха следи у мен и най-вече от това как той пише, какво означава да е в изгнание. Тези къси разкази също разказват какво означава да си в изнание сега.

 – Подтикнаха ли Ви тези истории, трогнаха ли Ви?

 – Много се разчувствах и идеята беше да направя филм от това.

 – Тези истории за неговата страна ли са, родина?

 – Разказват за част, за неговата страна, за политически и социален живот, за Иран, за войната в Ирак. Допадна ми историята за първите години, когато пристига в различна страна, в Европа и как е бил развълнуван между два свята.

  • За 20 години има ли нови спомени?
  • Да, но е напуснал неговата страна, когато е бил на 40 години. Имал е живот там. Било е много трудно да придобие друг вид живот в друга страна.По някакъв начин винаги е между два свята.
  • Жената във филма, негова сестра ли е?
  • Да, но тя не е толкова политически активна, поради което тя може да пътува и още живее в Иран. За него, това е трудно, но може би би могло да пътува до страната си, но психологически, не му е възможно да го направи вече. Биха могли да го затворят в затвор и не би могло да оцелее след това.
  • С ново семейство ли живее в Холандия?
  • Той е разведен и има дъщеря. За тази част не разказвам във филма, защото не е в основата на замисъла какво означава да си в изгнание. Съзнателен избор е.
  • И така Вие сте разчувстван от тези хора, които създават нещо като писател, или поет мъж или жена, които се местят от една страна в друга? Важно ли е за тях?
  • За тях или за мен?
  • Според Вас?
  • Според мен началната точка е също, че си трогнат от историята или от произведение на изкуството. Моите филми са винаги на пресечната точка на обществото и изкуството. Обществото и литературата. Опитвам се да пресъздавам, да породя от същността каквато е тази работа, опус, труд. За това се опитвам не да се отдръпна, а се опитвам да разкрия какво е моето чувство и възхищение в тази работа.
  • Възхищавате се, че се е преместил от своята родина в друга страна ли?
  • Това е в този филм, при тези обстоятелства.
  • А в предишния филм, който спечели награда на първото издание на фестивала “Master of Art”, за румънската поетеса Херта Мюлер, която живее в Германия?
  • Да, може би е съвпадение. Има, правил съм други филми, които разказват други истории. Направих също филм за Вислава Шимборска, полска поетеса с Гьоте награда, Хердерова награда, Нобелова награда за литература от 1996 г. Интересувам се от общуването или смесването на политиката и изкуството, какво означава да живееш в тоталитарен режим и да оцеляваш. Например направих филм за чешки писател Боримир Рабал.Темата е същата. Прекрасен, фантастичен писател е! Увлече ме! Последният ми филм е за много стар холандски поет с премиера на ITFA Международен документален филмов фестивал в Амстердам, на един от най-големите фестивали. За това не трябва да се знае като надстройка всичко за режима защото се опитвате да го екзалтирате на друго ниво, на ниво какво прави емоционално към човека. И това е, където зрителят би могъл да се отнесе към където се обяснява всичко за ситуацията, която е в Румъния, или Иран. А като се настани експерт и експорт, тогава изчезва, което наистина правиш, което се отнася до човека и неговите чувства, емоции.

„АЙРИС” /САЩ, реж.Албърт Мейзълс, 2015г./ – една изключителна жена със своята страст към модата, изкуството и хората със своите възгледи за стила на обличане и начина на живот. Експеримент ли са? „БОДЗЕТО” – реж. Марко Бонфанти/ Италия, 2016г./ – една от способностите на киното – с Роси – един съвсем обикновен човек с обикновено име, ни помага да видим ежедневните неща, места и лица така, както не сме ги виждали преди. „КОРАБА СЛЪНЧОГЛЕД” с режисьор Васил Горанов /България, 2016г./ Доктор Космос – психиатър практикува интересна кинотерапия с един от своите пациенти – Ферферони….”ИСК: ИЗДИРВАНЕ НА ОТКРАДНАТИ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ИЗКУСТВОТО” – режисьор Дитеке Менсик /Холандия, 2016г./ – Холандският комитет по реституция проучва исковете на хора, оцелели след холандския холокост, относно скъпоценни произведения на изкуството, откраднати от нацистите през Втората световна война. „РЕЙМОН РУСЕЛ: ДЕНЯТ НА СЛАВАТА – режисьор Жоан Бофил/ Испания, 2017 г./ – документален филм френския писател и драматург Реймон Русел/1877 -1933/, вдъхновил Сюрреалистичната група. “THE KARAMAZOFFS” /Разходка през годините в Сохо/ режисьори Хуан Гомеро и Кармен Родригес/ Испания, 2016 г./ – за групата световно признати художници от Барселона, чиито кариери тръгват от Ню Йорк в началото на 7-те години и чието дълготрайно приятелство се е съхранило от тогава до днес…”КЕН ДЮИ – ТОВА Е ТЕСТ” – режисьор Албърт Мейзълс /САЩ, 2015г./ – Артист, бунтар, визионер – често се оказва, че стоим на раменете на великани, но не знаем имената им. Запознайте се с Кендюи чрез безпрецедентен достъп до аудиовизуалния му архив и интервюта с негови съвременници. „ЕДИН СЕЗОН В ЦЕНТЪРА НА РОБЕРТ УИЛСЪН „ВОДЕНИЦАТА” – режисьор Якуб Ян /Чехия, 2016 г./ – заснета е изключителния творчески кипеж на Лятната панорама. „ГОЛЕМИЯТ ТЕАТЪР” – режисьор Славомир Батира/Полша, 2016г./ театърът е жив и дишащ организъм – интересен и запомнящ се възглед. „СРЕДНОЩНО ЗАВРЪЩАНЕ” – режисьор Сали Съсман /САЩ, 2016г./ – историята на филма на Алън Паркър”Среднощен експрес”с премиера през 1978 г. на фестивала в Кан и сценарист обещаващия Оливър Стоун –по-късно с Оскар за сценария си… „ИРЖИ МЕНЦЕЛ – ДА СЕ НАПРАВИ КОМЕДИЯ НЕ Е НИКАК ЗАБАВНО” /Швейцария, реж.Роберт Колински, 2016 Г./ – Иржи Мецел разказва непринудено и увлекателно, с усмивка и лекота за различни неща, а за класиката на чешката нова вълна – филма му „Строго охранявани влакове” с „Оскар” за чуждоезиков филм през 1997 г., когато е на двадесет и няколко години – е с мнение, че уцелва момента! Светлината от хумора, с втъкано чехско виждане на света с хумор, е незаменима. След като години наред Камен Воденичаров е посветен на комедийния жанр, филмът му, Камен Воденичарон е режисьор на „МАЙСТОРЪТ НА КОМЕДИЯТА” в категорията „Театър и кино” с блясъка и смисъла на събитието, деликатно завладява.

 Разговаряме след прожекцията с Камен Воденичаров:

 – Проф. Александър Илиев във филма ме интересува и като мой бивш преподавател в НАТФИЗ и като режисьор, и спечелилия му проект в Университет за театрално изкуство в САЩ, където преподава в продължение на 8 години движенчески дисциплини, между които и Комедия дел арте и пантомима. Ректорският съвет е избрал българския проект, т.е. европейския проект на базата на неговите големи познания за Комедия дел арте и канавата от Фламинио Скала от в Средните векове в пиесата му „Чумата във Венеция”. Беше интересно как неговите колеги, студентите по актьорско майсторство, възприемат една европейска история. Текстът е както на всички пиеси от комедия дел арте, а самите реплики се измислят и репетират на базата на импровизациите между режисьора – капо комико, човекът, който движи нещата, води ги и самите актьори. Отидох сам. Калин Иванов оператор на филма е оператор в една малка градска Нюйоркска телевизия, като снима предимно в кратка аформа –short movie. Негова съпруга е и моя колега отдавна още от „Ку-ку”, Ана Атанасова, ни помагаше. Той засне целия процес за една година, без мен – как започват репетиции, как разпределя ролите, как се изграждат декорите, как се правят костюмите. Много ме интересуваше процеса на създаване на едно театрално представление и самото представление. Четири са нишките – какво е университета, какво е пиесата с големите си философски внушения и фактите за изпращането от Сюлейман Великолепни на чумави турци , които заразяват цяла Венеция и 70% от жителите на града умират, процеса на изграждане на отделните персонажи и съвременните проблеми, които са си вечни, които си съществуват, които се оказват наистина.

 – Всичко това е пресъздадено в една такава –

 – забавна, комедийна, светла –

 – поражда само позитиви мисли.

 – Да, но в крайна сметка и замисля. Защото комедията, а най-вече комедия дел арте може и чрез смеха и чрез привидно изглеждащи забавни и конфликтни случки да постави философски неща.

 – Вие се интересувате от такива теми още от „Ку-ку”.

 – Да, още от „Ку-ку” и от „Каналето”, ако говорим за тази известна и по-популярна дейност в телевизията. В кукления театър в Бургас още в началото на кариерата ми с Тончо, освен детските правихме и спектакли за възрастни, които чрез кукленото изкуство поставят важни проблеми от живота. 

 – Т.е. комедията не е само забава

 – Естрадата дори, открито лек жанр, също може да поставя интересни теми. Това, което прави Стратиев в театралните си пиеси и във филмите, които е реализирал, така да се обобщи някаква си смешна комедия за да остане вечна, както са голяма част от неговите творби. Или Радой Ралин или в поезията ако се върнем до Ботев, също използват тази сатирична смешна, иронична страна

 – С остро перо творци! Заснетите във филма студенти само американци ли са?

 – Предимно американци. Надявам се поне трима от тези талантливи 20 талантливи млади хора, с много високи качества, може би след няколко години ще чуете за тях, защото са много добри.

 – Казаха в края на филма, че очакват ангажименти.

 – Американската система е малко по-различна. Задачата и ролята на университета е да подготви максимално срещу доста висока, голяма такса, скъпо заплащане. За сметка на това те са си изградили една тристепенна система на възможности на финансиране. От тези деца, студенти 1/3 са деца на много богати родители. Те плащат без да се замислят,1/3 са, които осигуряват чрез банките, които им дават почти безлихвен кредит, на базата на теоретичните им бъдещи през следващите 10 години актьорски и режисьорски ангажименти в индустрията на щатите. Защото една част отиват в Бродуей, друга част в театрите в Чикаго, други отиват във филмовите студия в Холивуд. Т.е. това, че те ще изхарчат за 4 години 400 000 долара, в някаква степен, не напълно, но съществува теоретичната възможност през следващите 10 години те лека, полека, не напълно, да изплатят своето образование. А другите 1/3, по – бедничките деца, които нямат тези възможности чрез система от спонсори и чрез дарители на университета, получават финансиране. Конкретно в този спектакъл, момчето, което играеше Капитано и момичето, което играеше Франческина е племенница на Тарантино. Тя е от богата фамилия. Родителите на момчето му са индустриалци, имат заводи. Питсбърг е място, където се извлича метал, нещо като нашия Перник. На практика от Питсбърг е изградена цялата стоманена и ж.п инфраструктура на щатите. Самия Карнеги е мултимилионер благодарение на източването на метала. Когато метала полека-лека започва да свършва, той решава, че ще започне да инвестира в образование и в медицина. Той прави големите университети Карнеги, прави и болниците. Той е първия крупен, нали гаден капиталист, който предлага на работниците си да не им плаща за техния труд, а в замяна на това да изучи децата им в средното училище и в университета. И много работници приемат. Сега не е така, защото няма как, за разлика от началото на миналия век и 15-а и 20-а и 23-а и 25-а година, между двете войни, на практика, и в големите кризи и в Америка и целия свят те са били готови да работят за един къшей хляб и за образованието на децата си. Което от нашата днешна гледна точка е доста брутално, но благодарение на тази система, освен от висшата класа на Америка, за първи път от работническата класа, от земеделие и от по- бедните семейства, през 1915-16, 1920-25 година, се появяват първите випуски студенти, които са учени и сменят своя граждански статус. Това е било от значение, на практика и до сега, защото това е един вид някак мини просвещение в съединените щати благодарение на частната и на лична инициатива на тези няколко много богати американци, които решават да дадат достъп на много по- широки маси, за да може като цяло общото образование в щатите да се вдигне лека полека. Иначе са плащали малко на работниците си, но са измислили начин, по който част от парите да се вложат в образование. Това е много важно, както и тази тема в края на филма, мен много ме интересуваше, като четвърта нишка във филма, как възприемат, особено младите хора, 20 годишните днес, света и за това ги попитах този въпрос „Коя е чумата на днешното време?”

  • Образованието е било близко до възприятието на българина. Той е ценял образованието. 
  • Наскоро четох, че когато американци идват за първи път през 1820-30-40 година, да търгуват и да видят какви са възможностите в Османската /Отоманската/ империя, идват в Истанбул, Високата порта, да видят с кого и как да развият бизнес и търговия, казват, забелязват, че българите, от тези които са в империята, защото гърците и сърбите вече са получили своята независимост, онези хора, които организират своите села и градчета с училище. Даже има такъм надпис „Българите са нашите хора, защото само един народ на Балканите, който има над 200 собствени училища на собствената си Алфабета и на собствената си вяра, която е Християнска, са толкова сериозни, че ние трябва за работим с българите.” Т.е. нашите прабаби и прадядовци, а и нашите баби и дядовци и нашите родители, надявам се и досега са имали много сериозно отношение към образованието. Т.е. ако можеш да пишеш и смяташ, ако можеш да четеш и научаваш всеки ден повече неща и ако Господ ти помага за това, ти си в правия път.
  • Как се чувствате когато снимате в Америка и когато играете, изнасяте представление в Лондон с Марта –
  • И с Тончо и с Мамалев представихме един естраден спектакъл от скечове и песни „Усмивките” и е много приятно. Зад камера е съвсем различно. От самото начало на „Ку-ку”, освен пред камерата като актьор и като водещ на кукла на „Ку-ку”, много добре се чувствах, когато правех мои собствени малки форми, било то репортажи, било то скечове като режисьор. Но вече след срещата ми с академик Людмил Стайков и тези курс, които завърших по телевизионна и кино режисура при него през 2005-6 година, се развивах доста години, снимах доста и както каза Александър Илиев във филма, че „ние с тези творчески професии, трябва да продължаваме да се развиваме всеки ден. Утре трябва да сме научили нещо, което днес не го знаем.” Гледам, че много мои колеги спазват този принцип, други остават на лаврите на това, което са научили преди 10 и 20 години, без да са „в час” дори с новите тенденции в костюмографията, дизайна, в технологиите за снимане, които предлагат новите камери или новите обективи. С ограничен ресурс и с по-малка палитра са – вместо с 20 боички, рисуваш картинката с 5.

 Много ми харесва да играя като актьор – първата ми професия е актьор. Удоволствие е да се играе пред камера и партнира особено с добри колеги. При работата зад камера като режисьор или като продуцент, напоследък помагам на някои млади колеги чисто организационно. Това е друго изкуство. Различни неща са. С големи бюджети винаги е много приятно да се работи. Гледам и колегите – някои произвеждат филми за един-два милиона, други със 100 000 – 200 000 лева., които е възможно да са по-стойностни и по-качествени от тези с по-големите бюджети. Има значение огромно. С големите бюджети се работи по друг начин. Ние сме имали шанс да работим с големи бюджети и е много приятно.

  • От значение ли е , че баща Ви е работил в телевизия, в къщи споделял ли е, даже е бил началник на редакция „Фолклор” в БНТ, за това, че Вие повече работите в телевизия? 
  • Има голямо значение. От малък съм с него по снимачни площадки със старите ПТС и огромните камери, монтажни. Този въздух на телевизията съм го дишал от малък. Слушал съм какво говорят негови колеги. Нещо от малко, малко ми е в читанката. Като студенти бях вече в позната среда. Откъде се взимат черно-бели неща, как се пишат докладни. Докато другите колеги от „Ку-ку” от българска филология, от музикалното училище, или колегите от „Ку-ку” бенд, те тепърва навлизаха. Аз бях едни гърди напред в познанието и дори в някаква степен на подсъзнателно ниво, как се вършат тези неща благодарение на моя баща и благодарение на неговите колеги.

 

 Найо Тицин, директор на фестивала: „Никога не е късно човек да се докосне до изкуството! И този фестивал, и събирането на нова и нова публика го доказва.“ 

 Мисията, амбицията на MASTER OF ART FILM FESTIVAL са на фестивала да бъдат представени най-добрите документални филми в различните области продуцирани преди 2 години, за да приобщи фестивалът максимално българската публика към съвременните световни тенденции в тези сфери.

Проект

Музика и съвременност

Списание Амбиция предоставя онлайн пространство за публикуване на статиите на нашия автор Боряна Статкова в конкурса на Национален фонд „Култура“. Списание Амбиция не носи отговорност за съдържанието и снимките, предоставени от автора.

Вижте всички статии

Партньори

Обединени за кауза.

Това са партньорите на Амбиция, с които споделяме една обща кауза – да Ви вдъхновяваме, разказвайки историите на българи от цял свят.