От Спас Спасов
Ангел Попов (1835-1920 г.) е най-големият дарител в историята на Велико Търново. Негова е първата фабрика в България за макарони и фидета. Бизнесът му е толкова успешен, че продукцията е конкурентна на пазара дори в родината на макароните Италия.
В рубриката на списание „Амбиция” „Ако можеха да говорят…“, в която задаваме въпроси на някогашните бизнес елити на България и техните отговори са базирани на историческите факти, ще разберем как Ангел Попов е съумял, започвайки от обикновен шивач, да се превърне в милионер и най-голям меценат на Старопрестолния град.
Г-н Попов, Вие започвате трудовата си биография като чирак в терзийството (шивачеството), от ранни зори до късно вечер с игла и конец в ръка. Откъде във Вас се породи интерес към толкова различни по характер и мащаб индустриални предприятия? Ръководство на няколко фабрики: една, за пашкули, втора, за хартия и трета, за макарони и фидета?
Родил съм се през 1835 г. в Търново. Баща ми е свещеник. Моят роден край е люлка на българската просвета през Възраждането. Аз съм учил при даскал Никола Михайловски (брат на Иларион Макариополски, известен журналист и общественик) в Търново. Получил съм много високо за времето си образование. Така че, макар като завърших училище да се хванах за иглата и конеца, съвсем не бях „прост“ шивач. Съзнавах добре какво се случва наоколо и накъде вървят нещата, имах усет към новостите и знаех, че ще дойде време да ги приложа, за да забогатея.
И как по-конкретно стана това, какво състояние натрупахте?
Основа на моите бизнес начинания са получените от баща ми пари. Татко винаги е вярвал в мен, знаел е, че се стремя към по-широки хоризонти от тези, които предлага терзийството. Когато навърших 20 години той ми даде благословията си и всичките си спестявания в размер на 4000 гроша, за да се заема с нещо по-сериозно. И не сбърка, защото тези 4000 гроша начален капитал аз превърнах с времето в милиони.
Да, обаче при Вас успехите не идват никак лесно. Ще разкажете ли повече за перипетиите в бизнес начинанията Ви?
Отначало реших да се занимавам с бубарство. Запознах се с представители на една италианска фирма, решила да изнася копринени пашкули от България за Италия. А в Италия от пашкулите да се добива краен продукт (в процеса на свилоточене). Помислих си: „Добре, а не може ли пък, след като така или иначе ги гледаме тук тия буби, храним ги от българските черници, у нас да извличаме и свилата им. А после ние да я продаваме на италианци или на когото си щем”. Тази идея беше добра и практична, но за целта трябваше да се запозная отблизо с начина за по-окрупнено (промишлено) свилоточене. Затова заминах за Верона, Италия, където живях 5 години, трудех се и се учех на тънкостите в копринарството.
Открих у нас своя фабрика, в която инвестирах всички спечелени пари и придобити умения. Първите две години бяха много успешни, но след това бизнесът изведнъж замря. Тръгна болест по бубите (пебрина), с която нямаше как да се справя. Отделно, пазарът на запад взе да се пресища и бях принуден да се откажа. Това беше първият ми фалит.
Следва и втори?
Да. Първоначалният неуспех не ме сломи. Вярно, бях вложил много енергия и време в бубарството, но знаех, че не е напразно. Не оставих фабриката дълго да пустее, а я преустроих, оборудвах я с нови машини и се заех с производство на хартия за бита. И тук само в началото имах сполука. Много се надявах след една голяма заявка за Турция да добия спасителните за бизнеса финансови средства. Но за зла участ по пътя до Истанбул крадци похитиха пратката ми. Така преди Освобождението фалирах за втори път. Продадох оборудването на безценица и вече сериозно се замислих дали да не се откажа. С два фалита зад гърба си и без една стотинка в джоба, за пръв път се почувствах пълен неудачник.
Включи се във Facebook групата ни и получавай известие за нов брой на Списание Амбиция
Тогава ли се случи да преживеете едно знамение? И да оправдавате мисълта, че Фортуна обича смелите…
Разхождах се един ден в Търново, след втория фалит, умислен и обезкуражен. Не съм усетих кога съм се озовал сред градското сметище. Изведнъж съзрях сред боклуците захвърлена някаква книга. Вдигнах я и видях, че е италианска. Това ме поободри, защото италианският беше чуждият език, който владеех. Реших да почета. Оказа се, че книгата е наръчник за различни индустриални производства. Бях отворил на частта за мелничарството. Тази книга предопредели по-нататъшните ми начинания. Явно на нея дължа и богатството си.
Но отново влагате много усилия и време в това мелничарство, преди да забогатеете?
Да, както при копринарството, сега и тук аз тръгнах от нулата. Заминах за Унгария, където по това време в рамките на Австро-Унгарската империя (унгарската пуста, житницата на Европа) бяха най-развитите мелничарски предприятия. Започнах от най-ниското стъпало като наемен работник, за да се запозная отблизо с целия производствен процес. И тук научих всички тънкости – как се борави с машините, кои са най-добрите машини на пазара, научих унгарски, за да разговарям с майстори и специалисти. След това се върнах и открих в съдружие с мои приятели същото модерно мелничарско предприятие, в каквото бях работил в Австро-Унгария. Оборудвах го с машини и за нула време се настанихме на пазарите в Турция, Румъния и дори Египет. Имахме голям успех.
Но това изглежда не Ви задоволи напълно?
Вярно е, че нашата фабрика беше сред най-печелившите в бранша. От друга страна, щеше ми се за държава като нашата, в която по това време почти цялата икономика беше ориентирана към зърнодобив и търговия със зърно (около 90 %), ние тук у нас да го използваме това зърно. Не просто да го продаваме или да извършваме обикновена първична обработка (мелничарство). Както при бубарството – не ние да продаваме бубите, а в Италия да точат коприната, по същата логика исках да се действа и с брашното. Прецених, че нашето брашно може да се използва и за тестени изделия с по-дълъг срок на годност, които да достигнат западните пазари, а не да служи само на традиционното българско хлебарство. И го постигнах това нещо. Открих първата българска фабрика за макарони и фидета.
Изпълнихте със съдържание израза: „Да продаваш на краставичар краставици“. Вашите макарони и фидета намират добър прием на италианския пазар.
Тази цел винаги ме е ръководела. Да видят европейците, че и ние в България можем. Че макар и с много усилия в свободна България може да се произвежда всичко, което го има „на запад“.
Много благородно и патриотично от Ваша страна. А каква е философията на успеха, какво може да посъветвате другите, решили да се посветят на бизнес дела като Вашите?
Най-важни за моя успех бяха постоянството и пълното посвещение на това, което правя. Преди да се захвана да влагам пари в нещо, трябваше детайлно да съм го проучил. При мен това ми костваше години усилен наемен труд по чужди фабрики, докато се запозная с бизнеса, в който ще си харча собствените пари. Затова моят съвет е следният – всеки да прави с постоянство това, от което разбира. Успехът му ще бъде гарантиран, независимо към какво точно се стреми.
Сега и няколко думи за дейността Ви на дарител.
Всичко спечелено съм го дарил за възхода на град Велико Търново. Тъй като Бог не ни дари с наследници, заедно с жена ми приживе правихме различни дарения за целите на просветата и културата в родния ни град. Наследството ни, оценено на над милион лева, наредих да отиде за построяване на училище. Фабриката си за макарони и фидета я завещах на общината, като разчитах с проходите от нея да отвори врати и да се издържа едно индустриално училище. Дарихме цялото си движимо и недвижимо имущество в полза на града.
Благодарение на дарителската Ви дейност, господин Попов, днес във Велико Търново съществува Професионална гимназия по строителство, архитектура и геодезия, носеща Вашето име. Родният Ви град никога няма да Ви забрави.
Хареса ли ти тази статия?
50 от най-добрите ни интервюта ще намериш в книгата ни "Вдъхновяващи истории на успели българи".
Виж повече
