От Юлия Джарвис
Снимки: личен архив
Още преди две години, когато започнах да пиша за онлайн списание „Амбиция”, исках да се свържа с този човек. Не бях сигурна как бих могла да достигна до него, а и дори това да беше възможно, той е известна и ангажирана личност и не знаех дали ще се отзове на молбата ми за интервю. Друго нещо, което ме смущаваше, беше как аз, без кой знае какъв голям журналистически опит зад гърба си, да се осмеля да интервюирам човек, чиято работа е точно това, той самият да взема интервюта и да пише.
Но всичките ми притеснения се оказаха напразни, защото в ерата на интернет само с едно набиране на името му в мрежата намерих начин как да се свържа с него и въпреки часовата разлика, получих моментален отговор и съгласие за това интервю.
Вълнувах се, защото от този човек аз само мога да се уча, а той ме окуражи с думите, че всъщност може и да научи нещо от мен. „Да не забравяме, че всеки човек има своя уникална история…”, ми каза непринудено той.
За този земен, достъпен и невероятен майстор на краткия разказ е писано неведнъж в пресата. Многобройни са също и интервютата, които е давал. Автор е на книгите „Кривата на щастието” и „Отвъд играта”.
Спирам с догадките дотук. Става въпрос за писателя и журналиста Иво Иванов.
Тази статия е част от книгата „Вдъхновяващи истории на успели българи”, един проект на онлайн списание „Амбиция”.
Здравей, Иво! Огромно благодаря, че се съгласи да присъстваш на страниците на сп. „Амбиция”. Къде те намирам в момента?
Здравей, Юлия! В момента съм на път. Намирам се на зашеметяващо красиво и екзотично място в южната част на щата Юта. Градчето се казва Моаб… едно от малкото населени места сред океан от катакомбени каньони, пустини и безкрайни гори от сюрреалистични варовикови образования. Няма никаква растителност, температурата е 40 градуса по Целзий на сянка и въпреки това мястото е повече пленително, отколкото отблъскващо…
Във въведението за интервюто с теб аз обясних как те открих. Ти как достигаш до хората, от които искаш да вземеш интервю?
В повечето случаи като теб, Юлия. Мрежата е навсякъде. Почти невъзможно е да откриеш човек, когото да не можеш да откриеш. Преди години се свързах дори с Кабайо Бланко – енигматичен отшелник, който живееше в малка колиба, на ръба на Медения Каньон в Северно Мексико и извън това, което ние наричаме цивилизация. Дори той, макар и с големи премеждия, намираше начин да надникне в имейла си един-два пъти в месеца. По-трудна ми беше първата връзка с изобретателя Георги Георгиев, тъй като той наистина не използва компютър и живее на острова Габриола в Тихия океан. В този случай установих контакт със съпругата му, която след това ни свърза по телефона. Но най-труден за откриване се оказа военнопрестъпникът от войната във Виетнам Уилиам Калей младши. Не беше за мой материал, а по молба на един от най-старите ми приятели от детството, който е страхотен журналист – Момчил Инджов. Той беше решил да пише за кървавото клане в Ми Лай – един от най-зловещите епизоди във военната история на Америка и да интервюира Калей – екзекуторът на стотици невинни мъже, жени и деца на 16 март 1968 година. Исках да помогна на Момчил, който много често е помагал на мен в кризисни моменти и с който малко или повече делим едно детство. Напълно очаквано, откриването на Уилиам беше невъобразимо трудно. Това е човек, който не искаше да бъде открит – от когото и да било и по какъвто и да е повод. Стигнах чак до началното му училище… Ровех се в изрезки от стари вестници в библиотеката… обаждах се на далечни роднини… търсех нещо, за което да се уловя… В даден момент имах чувството, че съм попаднал в сюжет на Реймънд Чандлър. Калей ce бе покрил под много слоеве камуфлаж, но накрая го открихме.
Включи се във Facebook групата ни и получавай известие за нов брой на Списание Амбиция
Във всеки неизвестен човек има известна личност, която очаква своя разказвач.
Сподели с читателите кои са едни от най-известните личности, за които си писал?
Рядко пиша за много известни личности. Може би Ланс Армстронг, Лоло Джоунс, Леброн Джеймс и други… Принципно обаче повече ме интересуват обикновените хора, попаднали в необикновени ситуации, защото почти всеки един от тях носи със себе си изумителна история. В тях е голямата интрига… поне за мене. В неоткритите съкровища, заровени на самотни острови… в пирамидите дълбоко под пясъка, в които все още не е стъпвал човешки крак, във фараоните в запечатани саркофази, които чакат да бъдат намерени. Във всеки неизвестен човек има известна личност, която очаква своя разказвач. Ако имах време можех да пиша за всеки случаен минувач на улицата и във всяка една от тези истории ще има поука, на която все още не сме се натъквали.
Хората, за които пишеш, знаят ли, че в една малка и далечна страна на име България, на страниците на някой местен вестник или списание, ти си писал за тях? И то не просто си написал някой факт за тях, а си разказал историята им по един изключително увлекателен начин и си премесил поредния житейски урок.
Някои знаят, други не, трети се досещат. Преди доста години писах в „Седем дни спорт” за Дик и Рик Хойт. Това е невероятният тандем баща-син, който се състезава в маратони и триатлони. Рик е напълно парализиран от рождението си. Баща му го бута в специална количка или го тегли с лодка на състезанията. След като написах историята, Дик и Рик ме помолиха да им преведа статията, тъй като бяха получили лавина от писма от България. Това беше много щастлив момент в живота ми, тъй като за Дик и Рик подобни писма са мотивационен механизъм… Те искат да стигнат до тези, които имат нужда от бяла лястовица и са движени от идеята, че примерът им вдъхновява и дава надежда на други хора по целия свят.
Преди година и половина писах за една изключителна жена на име Нанси, която дари вътрешните органи и дори лицето на сина си Дейвид след неговата трагична смърт. Самата Нанси в този момент беше много, много болна – не се знаеше дали ще оцелее. Това благородно дарение стана причина за най-голямата трансплантация на лице в историята на човечеството. Благодарение на операцията пожарникар на име Патрик получи шанс да живее нормално десет години, след като бе жестоко обезобразен. Доскоро на крачка от самоубийството, в момента Патрик се радва на семейството си и на пълноценен живот, а тъй като Нанси стана негова добра приятелка, тя често има възможност да се вижда с него и с… лицето на сина си.
Нанси също бе трогната от реакцията на историята ѝ в България, поиска превод и следи всичко, което пиша. Тя е един от най-всеотдайните мои читатели и смея да кажа, че ще я смятам за мой приятел до гроб. Със споменатия по-рано Георги Георгиев също винаги ще ни свързва неразрушима връзка. Сприятелих се и с покойния вече Кабайо Бланко (нека тича свободен във великите ловни полета) и с други чудесни хора.
Имам идея да преведа статиите. Работя по въпроса и когато това стане, надявам се те да стигнат до хората, които са ги вдъхновили. Иска ми се да знаят точно колко много са ми повлияли и дори разтърсили техните премеждия.
Кой е Иво Иванов в Америка и с какво свързват името ти зад океана? Как преминава един твой обикновен ден?
След 22 години брак на практика със съпругата ми Джейми сме един и същи човек. Имаме и две чудесни деца – Емил и Алина. Вече повече от четвърт век живея в живописен, университетски град в географския център на Америка. Мястото е много интересно – нещо като прoгресивен остров в океан от консерватизъм. Има богат културен и нощен живот, еклектични социални кошери и много колоритно население. Работата ми обаче е на около 45 минути път с кола – в Канзас Сити, така че пътувам до офиса си и обратно всеки ден.
Позицията ми е директор по маркетинг, но всъщност се занимавам с много неща: уеб дизайн, продукция от „А до Я” на видео материали, графичен дизайн, фотография, социални медии и т.н. В края на деня бързам да се върна, защото тренирам два гимназиални футболни отбора – момчетата през есента и момичетата през пролетта. Доскоро тренирах и детски баскетболни отбори през зимата. Член съм на Ротари клуба – събранията ни са в понеделник. След толкова години имам чувството, че познавам целия град, но тези, които не са виждали лицето ми, сигурно познават гласа ми, тъй като от десетина години всяка събота имам едночасов сегмент в популярно тук радиопредаване. Всяка сряда вечер правим и един подкастинг с група приятели, който записваме в местен бар. Наскоро се захванах и с втори подкастинг. Кръгът ми е допълнително разширен и поради факта, че все още играя активно баскетбол и футбол както просто така – по зали, игрища и площадки, така и в местните аматьорски лиги, които са много добре развити. От 1999 година насам съм капитан и на отбор, който се състезава веднъж в седмицата срещу други отбори в пъб викторина (игра по обща и популярна култура). Вечер тичам на пътека във фитнес клуб един час, пет пъти в седмицата. Около 10 вечерта с Джейми разхождаме златния си ритрийвър. Писането става след 11… Нощите обичат думите…
През последните няколко години ти издаде две книги. Лесно ли се издава книга, когато не си физически в страната?
Чудя се дали въобще щях да издам книга, ако присъствах физически около издателството. Аз бях първият им български автор и те поеха значителен риск, инвестирайки в мене… Никога не се бяхме виждали с екипа на Вакон, така че не успяха да бъдат обезверени от вида ми на бедстващ слатински хипар. В такъв смисъл липсата на физическо присъствие беше от огромна полза. Шегата настрана – в днешно време няма значение къде се намира тялото ти, когато стане дума за издаване на книга. Ако изключим осемте часа разлика във времето, комуникацията е мълниеносна. Какво е в крайна сметка една книга – ръкописи, думи, мисли… файлове – неща, които прелитат за частица от секундата по глобалната информационна магистрала. Те са важните – не моята брадясала физиономия. Вакон са професионалисти – стегнато, модерно издателство, което гледа на авторите си като на разширено семейство. Единственият потенциален проблем беше липсата на традиционен маркетинг, но в крайна сметка аз се прибирам всяко лято, така че пак успяхме да направим представяне на живо… И може би заради четиримесечното закъснение срещата беше още по-силна и незабравима. Има обаче едно нещо, което улеснява работата ми от дистанция неимоверно – фактът, че съдбата ме свърза с феноменална редакторка и страхотен приятел – Марияна Гайдарова. Тя от години гравира предпечатните си шедьоври по страниците на великотърновския вестник „Борба”(голям късмет са извадили с нея). Знам, че много се дразни, когато ѝ казвам, че успехът на разказите се дължи повече на нея, отколкото на мен, но е истина, че подходът ѝ към текстовете е много особен. Тя някак си не просто ги редактира… тя ги усеща… и присъства в тях. Редакторът е творец и е някак си вбесяващо, че кулисите, зад които той неизменно остава скрит, са толкова тежки. В момента, в който напиша текст, го пращам на нея чак в древната ни столица и съм спокоен, защото знам, че дори разказът ми да понакуцва, добрата, умна Марияна не само ще му махне бастунчето, но ще му даде крила, за да полети.
България заема важно място в живота ти. Описал си тази връзка с нея така красиво в разказа си „Писмо до любимата” от 3 март 2007 г. за в. „7 дни спорт”. На прага е лятото, когато много от нас българите, живеещи в чужбина, ще се приберем да се видим с приятели и роднини и да пообиколим страната. Ти как съчетаваш личните си и светски ангажименти, когато си в България?
Идването в България е от огромно значение за мен. Живял съм повече години в Америка, отколкото в България, но тя винаги е била и винаги ще бъде моят дом. Тя е родното място, уханието на детство, най-чистите спомени, всичките онези хубави „за пръв път” неща, родителите, приятелите, училището и голямото училище извън училището, отношението към природата, историята, музиката, книгите… тя е моят компас… моят манталитет… моето незатихващо „вътре” – аз съм направен от България. Не става дума за държавния апарат или за мрачните сенки, тегнещи над моята генерация. Става дума за нещо друго. Щастлив съм, че съм го запазил и че не мога да го обясня… И че след години и децата ми ще установят, че също го имат и ще се чудят защо и те не могат да го обяснят.
Аз като че ли нямам светски ангажименти у нас. Те съвпадат с личните и това е толкова хубаво! Не съм носил костюм в България от абитуриентския си бал нacaм. Не знам какво мога да нарека професионален ангажимент… Понякога коментирам спортни събития по телевизията, но това става някак си естествено и от само себе си, тъй като го правя от искрена обич към конкретни спортове, а и като че ли съм акумулирал толкова много безмислена информация, че е логично да ѝ отворя клапата някъде. Когато отида на някое интервю в радио и телевизия, винаги е при някого, когото уважавам и с когото просто ми е приятно да говоря. Срещите с читатели пък всъщност са срещи с приятели. Просто малко по-мащабни и единственото нещо, което ме стресира на тези незабравими събития, е недостига на време, за да мога да говоря с всекиго поне по един час.
А спират ли те непознати по улицата за автограф?
Да! Случва се – особено напоследък, след като физиономията и шапката ми станаха малко по-разпознаваеми, заради репортажите за 120 минути при Светльо Иванов. Някой наскоро ми каза във Фейсбук, че нарочно не ме е спрял на улицата, за да не ме притеснява. Стана ми мъчно, че сме прoпуснали възможност да си стиснем ръцете, да проведем интересен разговор и евентуално да научим нещо ценно един от друг. Предполагам си личи от разказите ми, но за мен всеки човек е знаменитост. Ако някой иска да ме спре на улицата, защото е фен на нещо, което съм написал, аз искам да му кажа, че аз пък съм голям фен на нещата, които той самият още не e написал и за мен ще бъде въпрос на чест да ми ги разкаже. Както казах – аз съм хипар и съм по прегръдките. Ако някой ме спре на улицата, това за мен означава две неща – че обича да чете и че сме съмишленици…. и сигурно ще го прегърна.
Какво да очакваме от теб в близко бъдеще?
Взел съм си неограничена почивка от писане – думите започнаха да ме изморяват. Има и нещо друго – времената се промениха само за няколко години – цинизмът, прагматизмът и сарказмът са на мода и не знам дали все още има място за моя наивен идеализъм и архаични ценности. Не знам дали някога ще започна пак да пиша… имам няколко истории в главата. Засега пътувам колкото мога – и по пътища, и по страници. Занимавам се любителски с фотография… просто така – не за да слагам в рамка някои хубави моменти, а за да не ми избягат завинаги.
Започнал съм малко по малко да превеждам „Кривата на щастието” на английски. Имам и една-две идеи за художествена литература, но дали ще ги превърна в мастило и хартия… аз самият не знам.
Това интервю е част от книгата „Вдъхновяващи истории на успели българи”, един проект на онлайн списание „Амбиция”.
Хареса ли ти тази статия?
50 от най-добрите ни интервюта ще намериш в книгата ни "Вдъхновяващи истории на успели българи".
Виж повече
