Наталия Делева: Книгата ми „Невидими” променя отношението на хората към различните
Начало Меню
Сподели с Facebook

Книгата „Невидими” променя отношението на хората към различните

Интервю с Наталия Делева

От Иван Белчев

Снимки: личен архив и ИК Жанет 45


Сподели във Facebook

През август 2017 излезе от печат дебютният роман „Невидими” (ИК Жанет 45) на Наталия Делева. Това е роман за неприемането на различните. Разказва историята на млада жена, отраснала в Дом за изоставени деца, която търси начини да превъзмогне травмите от детството си. След поредица от раздели среща Дара – изоставено дете, в което разпознава себе си като малка. Привързва се към нея и решава на всяка цена да ѝ подари живота, който тя самата никога не е имала. Различни сюжетни линии се преплитат, за да разкажат една обща история: на невидимостта.

Наталия Делева е родена и израснала в Бургас, по време на тийнейджърските ѝ години е живяла в Сливен, учила и работила като журналист и ПР в София, а през последните тринайсет години живее в Лондон. Движението, заминаването и пристигането са част от нея, от начина да обогатява опита си, да разширява мирогледа си. Свързва завръщанията си в България с всяко едно място, на което е живяла, но най-силно с мястото, където намира „своите” – най-близките си хора; тези, с които се разбират без думи. Всяко нейно пътуване до България е пътуване във времето: улиците с липи ухаят на нейните четиринайсет години, в стаята, която по навик още нарича „детска”, като че ли не спира да звучи музиката от касетофона ѝ навремето.

В Лондон Наталия е работила в няколко маркетинг агенции, а в момента прави бранд стратегии и кампании за една благотворителна организация. Опитва се да използва опита си и за други каузи, в които вярва, една от които е да популяризира българската култура в Лондон. Преди две години помага на българския моноспектакъл „Гъдулката гори” по текст на Райко Байчев с режисьор Милена Анева да стартира в Лондон с две представления. Днес Миро Кокенов (актьор) играе спектакъла не само в Лондон, а и в други градове в Англия, както и на гастрола в България. Помага също и на българския екип на списанието за нова литература Granta със съдържание за социалните медии. В момента планира проект, който представя вдъхновяващи жени, които са социални предприемачи и които чрез бизнеса си помагат да разрешат различни социални проблеми. За конкретни проекти най-често работят с доброволци, вместо да разчита на външно финансиране.

“Искам да разкажа за тези жени и техните инициативи, за да се вдъхновят повече млади момичета, да вярват в себе си и да променят нагласите, да разчупват нормите, да разширяват границите на толерантност.”

 

Корица от издателство Жанет 45

Книгата „Невидими“

Трудно е да се каже как точно се появи идеята за книгата. Обикновено идеите тръгват от много места и времена едновременно. Мога да кажа, че причината е едно мое обещание към баба ми за 80-тия й рожден ден, което направих от вина, че не съм с нея на празника й. Може би причината е, че горе-долу по това време попаднах на пост във Фейсбук, който обявяваше Деветия национален литературен конкурс „Развитие“. Реших, че това е  добра причина да организирам писането си и да имам краен срок за завършването на ръкописа. В крайна сметка романът ми бе сред седемте номинирани, но не спечели наградата. За мое голямо щастие Г. Господинов, на който се възхищавам безкрайно, ми помогна да редактирам ръкописа и да го предложа на друго издателство. Нямах колебание, моят личен избор беше Жанет 45 и се радвам, че и те се съгласиха да застанат зад мен и да издадат книгата. Причини за това от къде се породи идеята за книгата мога да намеря и в детството ми, когато, на път за детската градина минавахме покрай Дом „Майка и Дете“. Чувах плача на децата дори зад затворените прозорци. В пети-шести клас един ден след училище им занесох малко играчки. Очаквах да ме наобиколят, да се зарадват. Децата ме гледаха недоверчиво и не докоснаха подаръците. Една от възпитателите забеляза разочарованието ми и каза: „Не се притеснявай. Това е нормално.“ Беше нужно да минат години, преди да успея са проумея тази „нормалност“. Книгата е моят начин да я осветя и да провокирам действия, които да създадат друга, по-красива нормалност.

Надявам се, че книгата ми може да промени отношението на хората към различните. Човек е така устроен, че може да съпреживява нещата и случките по-лесно, когато те пряко или косвено касаят него самия. Трудно да е изпиташ емпатия към някого, когото не познаваш, когато той е само цифра, която чуваш по новините. Има и нещо друго – като че ли гледайки новините по телевизията, губим представа за това кое е истина и кое е фикция; репортажите за насилие, за децата без родителска грижа, за хората без дом ни изглеждат твърде далечни, „като на кино”. Някои от медиите превръщат това в рутина, помагат ни да свикнем с тези статистики и новини, да ги приемем за фон, background. Тази илюзия е доста удобна – казваш на съвестта си „това не ме касае, не е тук, не е част от моето ежедневие” и просто сменяш канала. „Невидими” дава лица и имена на хората чрез историите. Парадоксът е, че чрез един художествен текст, т.е. фикционален, е по-лесно да съпреживееш състоянието на другите, защото актът на четенето е интимен акт.

В тази връзка стартирах и онлайн кампанията „Сподели история на невидим човек” която изважда темата за „невидимите хора” извън книгата. Целта й е да събере на едно място истории на хора от периферията на обществото, които често отминаваме или на които не обръщаме нужното внимание. Всеки, който желае да се включи, може да изпрати фото история чрез уебсайта на кампанията, както и в Instagram като използва #невидими.

Пътят към толерантността

Не ми се иска да правя паралел между хората в Англия и България, защото навсякъде има такива, които ги е грижа за другите и такива, които са затворени в границите на собственото си его. Но можем да погледнем как институциите и медиите третират даден социален проблем. Намесвам отново и медиите, защото често новините се манипулират от начина, по който фактите се представят, от думите, които се използват – това важи и за двете страни.

Ще разкажа история. Първата част е от преди доста години и нещата вероятно доста са се променили, поне това е надеждата ми. И все пак… Едно време в училище имах съученик, който беше с умствен недостатък – така и никой никога не ни обясни. Това, което учителката ни казваше, беше „да не го удряме по главата” – като че ли всяко друго насилие над него беше позволено. Беше с нас до трети клас, всички го наричахме „бавноразвиващия”, никой не ни спря. После изчезна и от тогава не съм го виждала. В класа на дъщеря ми тук, в Лондон, има дете със синдрома на Даун. Още от първи клас детето има своя отделна учителка, която да му помага, но детето учи и играе заедно с всички останали в класа. Когато наскоро говорихме за него и казах на дъщеря ми, че той е просто по-различен от другите, нейният отговор беше: „Различен ли? Той не е различен; просто има нужда от малко повече усилия, за да разбере и направи нещата, които ние, останалите, учим по-лесно.” Едно деветгодишно дете е разбрало по-добре от мен, възрастния, как да приемаме другите: че е важно не да търсим разликите, а това да живеем заедно и да си помагаме.

Разбира се, нека не си мислим, че в Англия всичко е прекрасно и институциите работят безотказно или че в България нищо красиво не се случва. Толерантността и способността да приемеш различните от теб зависи от хората: от мен, от вас.

 

Книгата Once Upon a Time

Това беше един много приятен и интересен проект от преди 10 години, който събра средства за благотворителната организация Save the Children, помагаща на деца в криза. Искаше ми се да намеря интересен и ефективен начин да подпомогна кауза като тази на Save the Children. В детска книжка събрах приказки за лека нощ, написанi от седемнайсет блогъри и с илюстрации от техните деца. Книгата е на английски език; казва се Once Upon a Time.

 

Книгата „Невидими” може да се намери във всички добри книжарници в страната или да се поръча онлайн от сайта на Жанет 45. Тези, които живеят в Лондон, могат да си я купят от българската книжарница-кафе „Имало едно време/ Once upon a time“ на 2 Station Road, E17 8AA London (с автограф от автора).


Харесахте ли историята на Наталия? Споделете я с приятели, за да достигне до повече хора. Четете още подобни разкази в книгата ни “Вдъхновяващи истории на успели българи”

Хареса ли ти тази статия от списание "Амбиция"?

Всяка седмица добавяме ново съдържание и ще се радваме нашето послание да достигне до повече хора. Целта ни е да мотивираме и вдъхновим нашите читатели чрез интервюта на българи от цял свят.

Това, което можеш да направиш, е да споделиш тази публикация с твоите приятели.

Ако решиш да ни подрепиш финансово, ти предлагаме да купиш книгата ни "Вдъхновяващи истории на успели българи", където сме събрали петдесет от най-добрите ни събеседници.

НАУЧИ ПОВЕЧЕ

Лого на списание