От Иван Белчев
Снимки: личен архив
Красимир Иванов е на 24 години и работи като пожарникар в Мюнхен. От дете обича спорта и е искал да стане гимнастик. В родния му град Монтана обаче е нямало нужните спортни съоръжения. Мечтаел за професия, която хем да е свързана с физическа активност, хем да му носи удовлетворение и професията на пожарникаря е бил логичния избор.
Историята на Краси показва, че когато човек приема с оптимизъм всяка промяна и посреща трудностите с усмивка и надежда, тогава съдбата му изпраща правилните събития и хора по пътя на осъществените мечти. Невъзможни неща няма, стига да не се страхуваш да се бориш.
Изобщо не бях планирал да замина за чужбина. По онова време работех като помощник строител в родния ми град, помагах на родителите ми с каквото мога и се надявах да вляза в академията за пожарникари в Симеоново. Междувременно се запознах с настоящата ми приятелка и когато тя ми съобщи, че е приета да следва в Мюнхен, знаех, че на всяка цена искам да я последвам. По най-бързия начин си събрах нещата и потеглих към неизвестното, със споделено пътуване и поп зад волана (отец Силвестър Янакиев). Първите ми впечатления бяха, че Мюнхен е огромен и шумен, защото пристигнах в началото на Октоберфест. Приключението обаче си струваше и с всеки изминал ден откривам по нещо ново и прекрасно в големия град.
Няколко месеца след пристигането ми в Мюнхен бях допуснат до интеграционни курсове по език и там попаднах на прекрасен, отдаден на работата си учител, който ме мотивира и ми помогна да се преборя с нелекия за научаване немски. Един от разделите на курса беше за работата и в учебника се акцентираше на пожарникарската професия. С изненада открих, че от 2014 не само хората с немско гражданство, а и гражданите на Европейския съюз имат право да кандидатстват в мюнхенската пожарникарска академия. Изпълнен с ентусиазъм, игнорирайки всички, които упорито ми повтаряха, че е невъзможно, събрах необходимите документи и се явих на приемните изпити.
Кандидатстването в Мюнхенската пожарникарска академия започна с превеждането на всички нужни документи, последвано от припознаването на обучението ми за строителен техник (за академията в Мюнхен е задължителна предварително завършена техническа специалност в рамките на минимум 2 години). След това получих покана за писмен, спортен и практически изпит. Първият път не успях да ги издържа, но това ме мотивира още повече, купих си книги за самопотготовка, тренирах упорито и вторият ми опит се увенча с успех. За финал бяха най-тежките изпити, но с много усилия и учене заедно с бъдещите колеги се справих с тях.
Стана време за истинска борба – първата учебна седмица беше трудна – с не много добър немски, заобиколен само от немци, повечето родени в Мюнхен и говорещи предимно на местния диалект, успях да се сприятеля с голяма част от колегите си и някак преборих първите изпити. Момчетата от пожарната често се шегуваха, че съм най-добрият Иванов, защото друг с подобно име не познават. С всеки изминал ден ми ставаше по-леко – практическите упражнения ми носеха радост, а лекциите започваха да придобиват смисъл. Най-големият ми страх бяха финалните 7 изпита, които обаче успях да издържа и с трепет прочетох писмото “От днес сте професионален пожарникар в Мюнхен”. Сега ми остава само да завърша медицинския курс към пожарната и от април 2018 ще е част от екип спасители в някоя от 10-те пожарни в Мюнхен.
Преди да замина за Мюнхен мечтаех да съм пожарникар в България, но за съжаление изпитите бяха субективни и нямах нужните контакти, за да получа желаната позиция.
Имам една любима случка от курсовете, която ще ви разкажа. По време на едно практическо упражнение за спасяване на хора от многоетажна сграда бях в екип с колега на име Шинке, който се отдели и аз останах сам. Започнах да го търся по етажите. Попаднах на един от учителите, който беше в ролята на пострадал и го попитах къде е Шинке. На немски с моето произношение Шинке звучи като „шунка“. Тази моя фраза се превърна в любимата шега на випуска и днес ме поздравяват с „Къде е шунката?“, а аз винаги отговарям „В хладилника!“
Другата ми страст е риболова – баща ми ме запали, а майка ми е експерт в приготвянето на най-вкусните шарани. Съвсем скоро ще имам разрешително, за да мога да го практикувам и в Германия. Ходя с удоволствие на фитнес, но обожавам и мързеливите вечери с хубав филм пред компютъра. Обичам музиката и понякога рисувам портрети с молив.
Харесахте ли историята на Краси? Споделете я с приятели, за да достигне до повече хора. Четете още подобни разкази в книгата ни „Вдъхновяващи истории на успели българи“
Хареса ли ти тази статия?
50 от най-добрите ни интервюта ще намериш в книгата ни "Вдъхновяващи истории на успели българи".
Виж повече
