Начало Меню
Сподели с Facebook
Play current video

Премиера на книга в СофтУни в София: видео и снимки

Премиерата на книгата "Вдъхновяващи истории на успели българи"

От Списание Амбиция

Видео: Иглика Трифонова


Сподели във Facebook

Премиерата на книгата „Вдъхновяващи истории на успели българи“ препълни зала Knowledge на СофтУни в София на 26 октомври. Повече от 70 души – герои и автори на книгата, журналисти, търсачи на приключения и вдъхновение се събраха, за да чуят от първо лице част от 63-те истории в книгата.

Още в самото начало имахме удоволствието да чуем няколко думи от Светлин Наков, съосновател на СофтУни, който призова всички присъстващи да не губят хъса си за промяна. Иглика Трифонова, фотограф, разказа как е ловила пингвини в Антарктида. Разбрахме защо Мари Славова е заменила заради една усмивка обучението по медицината в Брюксел с уроците по брейк танците за деца в Бургас. Мария-Маргарита Д. Иванова-Гетова припомни каква е мисията на изкуството. От учителя Иван Петров от „Заедно в час“ научихме как една прегръдка може да върне в училище едно изгубено дете. Росен Славов от Хамалогика продължи образователната тема, като си спомни как той и съмишлениците му са създали модерно читалище, тръгвайки от един хамак и една книга. Светлана Проданова Вълчева от BNI България завърши с вдъхновяващо послание към всички да продължат да развиват мрежата си от съмишленици, с които да постигат целите си заедно.

Премиерата се осъществи в партньорство със Софтуерен университет, радио 105.6 Новините сега и в.Труд.

Събитието бе предавано на живо в страницата на списание „Амбиция“ и събра над 2000 зрителя.

Следва стенограма на премиерата на книгата в СофтУни.

Иглика Трифонова:

… те бяха много, аз търсех, не можах, много години минаха, но аз не си забравих мечтата и смятам, че това е едно от най-важните неща – човек да не си забравя мечтите и да продължава да иска те да се сбъднат. Теглих кредит от банка и заминах първия път. Това беше 2006 година и всъщност, попаднах на второто си семейство, защото  антарктиците са един много задружен колектив. Антарктида е място, то е Биг брадър и там, ако се скараш с някого, излизане от къщата няма, защото най-близката суша е на 4000 километра по вода. Така че, наложи се да се адаптирам към тази среда, която беше почти изцяло мъжка тогава, много трудно се допускаха жени, хората ми казваха – ти си луда, никой няма да те вземе там, коя си ти. И въпреки всичко, аз съм фотограф и журналист, имах голямо желание да пиша, да снимам … Сбъднах си тази мечта и така, наложи ми се да ловя пингвини, тоест – помагах на биоложката експедиция, на биоложкия екип да взима кръв от пингвини. Да си призная – типично по български, мъжете ни оставиха две жени да се  занимаваме сами и ни гледаха сеира. Обаче, аз бях ловеца на пингвини, аз трябваше да ги уловя пингвините, а пък биоложката трябваше да им вземе кръв. Което се оказа трудна задача, защото тя никога не беше вземала кръв от пингвини. Бяха и обяснили теоретично, че това е като при кокошките, защото те имат пера – не се вижда къде има вена съответно. Та беше малко приключение. Първо – как се ловят, второ – как се държат. Оказа се, че много кълват. Моите ръце бяха сини, накълвани, обаче аз бях най-щастливата – не мога да ви опиша колко. Че съм там и че изобщо това нещо ми се случва. Взехме от 58 пингвина кръв напук на всички, за да си направи тя изследването и научната дисертация, и понеже се харесахме с нея, следващия път, когато тя направи проект, вече ме включи в научния си екип, като асистент. Така ми се случи и втори път да отида на Антарктида. От там нататък и хората трябваше да бъдат изследвани, защото и хората също се променят в Антарктида. Според мен тя вади от тях най-доброто, защото това е идеалното общество – Антарктида, там няма пари. И всичко е взаимопомощ и когато има нужда от нещо, просто човек се обажда по радиостанцията от различни бази, реагират хората, пращат, и помощ, и храна, и лекар – каквото е необходимо. Хората са много задружни. Освен това, там няма Интернет и телефон – хората се гледат в очите и си говорят. Това създава едни други отношения, които са много човешки и много истински и до ден днешен това е наистина моето второ семейство. Аз всичките тези хора много ги обичам, а пък Антарктида стана моя съдба, мога да кажа, защото вее 5-6 години научих, че съществува световна организация за младите полярни изследователи – това са млади учени от 100 държави, които членуват в тази организация и които ходят по училищата и говорят за Арктика и Антарктика и всъщност създадохме в България такъв клон на тази организация. Така че и ние ходим по училищата и разказваме на децата. Ето така моята мечта се сбъдна по този начин и аз продължавам да говоря за Антарктида, да мечтая за нея, да се радвам, като я видя по телевизията и да искам отново да стигна до нея. Надявам се някой ден да ми се случи това.

Мая Цанева:

Току що ми казаха, че стрийма във Facebook върви, но хората online изпуснаха този страхотен разказ. Този и предишните всички страхотни разкази. Поне разказът за взимане на кръв от пингвини си заслужаваше чакането.

При нас е Росен, който е направил едно страхотно читалище – казва се Хамалогика. Снимката, която той ми прати, когато правих интервюто с него беше на един хамак, което беше просто прекрасно. Представих си как си лежа на хамака, чета си книга. Нямаше да ме изгонят от това читалище никога. Да го попитаме как стигна до там.

Росен Славов от Хамалогия:

Ние сме читалището с хамаците в него. В смисъл, това, може би, много рядко може да го видиш. Изключително е приятно да влезе някой и да видиш различни реакции в момента, в който види как двама човека са се опънали по средата на работния ден на хамак, без значение какво е времето навън. Реакциите са уникални – изненада. Ех, защо не бях тук преди тях и така.

Всичко започна преди около пет години някъде, когато една банда приятели , които бяхме решили поотделно да се занимаваме кой със съвременно изкуство, кой с нестандартни форми на образование, кой имаше желание да променя по някакъв начин Бургас. В крайна сметка, един юнски следобед се събрахме на един таван и взехме решението да направим все пак нещо заедно. Първото ни събитие се казваше Хамалогика -нула, защото все още нямахме смелост да направим първото си събитие, затова беше една демо-версия. Случи се така, че по това време все още нямахме представа как искахме да се казваме, но в следващите седмица-две, медиите започнаха да ни споменават точно с това име – Хамалогика и то си дойде от само себе си. В следващите години последваха няколко събития, акции в градска среда за раздвижване на позабравени места в Бургас и не само. Последваха и няколко покани от Пловдив за еди-два от техните съвременни фестивали. Малко поработихме и по Европейска столица на културата в Бургас и в последствие в Пловдив и точно по време на работата си с Пловдив по тяхната кандидатура, един от големите проекти, с които ние се занимавахме, беше точно за раздвижване на тази малко поостаряла институция. По това време ние взехме решение, че няма нужда вече да търсим как да се определяме, защото в началото беше културен и социален хъб, което означаваше поне още два въпроса след това и малко или много решихме да създадем собствено читалище в Бургас. Успяхме да съберем 150 човека, защото това е нужната бройка от хора, които трябва да са зад теб за да учредиш едно подобно място и така в края на 2014 г. Се бяхме сдобили и с читалище.

Открихме миналата година на първи септември и така, една година по-късно вече имаме повече от 400 събития, които са се случили при нас. Публиката в Бургас мисля, че успяхме да я пораздвижим, защото в Бургас хората са разделени малко на такива, които ходят на театър, такива, които ходят на опера, такива, които ходят на спортни събития, мисля, че при нас успяваме да ги изваждаме от тези изкуствено или естествено създадени групи, като им предлагаме малко по-нестандартни неща или просто им водим на крака неща, които рядко могат да видят в Бургас. И така – ето ни вече една година по-късно.

Мая Цанева:

Искам да попитам специално един много интересен типаж сред нас – това е Иван, който първо, че е риж (аз имам слабост към рижите мъже, признавам си), второ е половин унгарец и трето – много пътува. Освен това е учител в Заедно в час и всъщност той, както и Росен, са се сблъскали най-пряко с това как да промениш системата и да влезеш в ума на малките, които трябва да са част от тази промяна. Как се случи при теб, как стана част от тази промяна?

Иван Петров от „Заедно в час“:

Аз доста случайно станах учител по програма Заедно в час. По-скоро, в момента, в който кандидатствах по програмата, кандидатствах също и за магистратура и по-скоро си представях как уча магистратура, правя докторантура и се занимавам нещо в академичните среди. И една приятелка ми спомена за Заедно в час и реших да кандидатствам. Дори смятах, че няма да ме одобрят, но в крайна сметка ме одобриха.
Много накратко да разкажа какво правим ние в Заедно в час. Първо няколко факта искам да спомена. Първият е, че има едно международно изследване – Пиза, не знам колко от вас го знаят, но това е международно изследване, което цели да из,ери до каква степен учениците в Българи до девети клас са функционално грамотни. Тоест – дали разбират какво четат и дали могат да прилагат наученото в реална ситуация. Та в България, функционално неграмотни, според това изследване, са 40% + от децата в България. Но в същото време, по едно скорошно изследване, около 90% от родителите в България, смятат, че образованието в България е ОК.

Друг факт – в България, в училищна възраст са 1200000 ученици, но само 850000 от тях са в училище. Ако не ме лъже математиката – 2/3 и отгоре само са в училище. В същото време, в квартал в София – Факултета, където има около 20000 деца, има едно единствено училище, което е с капацитет около 1500 деца.

И накрая ще завърша с една кратка история. И тя е за Мими. С Мими се запознах в едно село на около 100 километра от София и Мими е базово неграмотна. Разликата между функционално неграмотен и базово неграмотен е, че ако си функционално неграмотен – можеш да четеш. Но базово неграмотните не могат дори да четат и пишат. Та Мими е в 6-ти клас, въпреки ,че трябваше да е в осми клас. Аз се запознах с нея на едно събитие в това село, което се организираше в училището. Събитие, което иска да ограмоти базово неграмотни деца. Тъй като Мими не се появи навреме, главният учител в селото отиде да я търси в махалата, намери я, доведе я и Мими наистина изглеждаше гладна. Влязохме в училището след няколко игри в двора, където учителите попитаха (бяха 18 деца, които се обучаваха).Учителите ги попитаха какво е мечта? Всички деца мълчаха, а Мими, просто си личеше, че иска някаква прегръдка – просто някой да я прегърне. Следващия въпрос на учителите беше: какви искате да станете, като пораснете? И в този момент Мими каза: учителка в Ябланица. И почти съм сигурен, че тя каза учителка, защото просто една минута по-рано, една учителка я беше прегърнала. Та, аз по-скоро нямам мечта. Аз по-скоро работя за кауза и моята кауза е един ден в България просто да няма такива деца.

Мая Цанева:

Много прекрасни думи. Аз искам да обърна внимание на Мария-Маргарита, която е доктор по изящни изкуства. Това е първият човек, който познавам да е доктор по това. Тя се занимава с изкуство и нейни картини са били изложени в Лувъра. Нейна картина е била откупена от там. Освен това, тя води курсове за деца и за възрастни и рисува стенописи. Разговора с нея от преди няколко дни, за един час ми отвори очите толкова много за изкуството, колкото отдавна не ми се беше случвало. Тя наистина е вдъхновение. Нека разкаже малко за себе си.

Мария-Маргарита Д. Иванова-Гетова:

Благодаря много за тези мили думи. След това, което чух преди малко и което е много драматично, веднага може да ни накара да се замислим за нещо: какво всъщност отличава нас, хората, венеца на природата от всичко останало – всички други същества? Всъщност, отличават ни точно три неща. И това са – наука, религия и изкуство. Всъщност, всичко друго е присъщо за всички същества – и ревност, и любов, всички искат да са щастливи, всеки търси по-добър живот. Но в крайна сметка, това, което ни прави наистина различни е духовното. Тази душица, която никой не вижда, не знае какво представлява, но тя също има нужда да се храни. Човек не е просто физическо тяло, което се нуждае от храна, дрехи и всичко останало. Всички хора се нуждаят, и от изкуство, и от наука, от образование – това са изключителни потребности за нас и не знам дали го осъзнават голяма част от хората. Това е много важно. И всъщност, аз нямам точно цел. Аз съм художник откакто се помня, то даже звучи малко странно, но това е част от живота ми. Винаги съм рисувала, даже никога не съм мислила, че това ще бъде моя професия, тъй като обожавам България и всичко свързани с България. Даже мислех да се готвя археолог и история. Но живота така се стече, че влязох в Академията, завърших 10 години образование. Имах покани няколко пъти да напусна страната. Още първи курс в Академията ме поканиха в университета по изящни изкуства в Лос Анджелис. И знаете ли, проучих този университет, проучих какво точно се учи там и установи, че аз в нашата Академия ще науча много повече, отколкото там. И тази любов към България, всичко свързано с нашата история и култура, в последно време, всъщност и в последните ми творби, които попаднаха в Лувъра – те са вдъхновени от древните български легенди и истории. Уникални легенди. Нещо наистина умопомрачително. Една картина моя, която е посветена на тъй наречената Зидана. Предполагам, че всички сте чували за тази легенда, когато са зазиждали млади девойки в сгради. Това е по-точно за моста над Марица. Изключително драматична история. Създадох един дип-тих. Защото тази история ме накара да се замисля. Зазиждат девойката през дена – тя е жертвата. Историята завършва – и досега, минавайки по моста над Марица, може да чуете нейния шепот. Значи тя продължава да живее. Какво се случва с нея? И всъщност, това не ми да даде мира и създадох Рада през деня и Рада през нощта. Това, всъщност, вероятно вдъхнови някои хора. Свързаха се с мен и ме поканиха за един конкурс. Оказа се – за една доста популярна американска книга, в която те събират интересни художници от цял свят. 50 художника се публикуват. В последствие разбрах, че са кандидатствали над 5000 от цял свят, което само по себе си е интересно. Явно тази история и въобще – тази интерпретация на тази легенда е впечатлило хората. И вече последваха, следващата ми творба, която попадна в Лувъра, беше Змейово либе. Моята представа за тази уникална история. Тя, разбира се, в различните райони на България, има различни интерпретации, но основното е невероятната нечовешка любов, която всъщност човек не може да изпита. И понеже за мен наистина човекът е венеца на природата и той е моето вдъхновение, винаги съм се вълнувала от човешкото лице, човешката фигура, човешките емоции – всичко това, което поражда нашата глава. Фантазията! Какво е всъщност фантазията – подправката на живота. Тя е като подправката за храната. Да, може да ядем храна без подправки, но с тях е по-хубаво. И всъщност, това, което да – може да се нарече успех, поканиха ме двама изкуствоведи от Италия – искаха да ме представят на Арт Лувър Експо 2016. което е наистина едно грандиозно събитие. Един път в годината се организира и там различни галерии и изкуствоведи представят съвременни художници, които смятат, че имат качества, различни са, всеки си има различни цели и всъщност ме поканиха да ме представят там. И това, което беше най-интересното за мен, и което аз бих казала по-скоро, че е един вид успех – да, постигнах целта си. Исках да развълнувам хората, исках да видя просто каква е реакцията на публиката. Значи, можете да си представите Арт Лувър Експо – това е галерия, зала Карузо, която се намира точно под обърнатата пирамида – три часа преди отварянето на галерията, опашката беше от входа до изхода. Само за вечерта, 10000 човека бяха влезли само за откриването. Значи, наистина – това е огромно количество хора. Беше пълна лудница и за мен беше много интересно, когато минават хората, наблюдават изкуство от цял свят, наистина, и в един момент се спират пред моята картина и се започва едно бурно коментиране. На мен ми се наложи същата вечер над 50 пъти да разкажа историята за Змейово либе. И хората бяха много впечатлени, всички разбраха къде е България, какво представлява България, част от историята на България, която аз непрекъснато разказвах цяла вечер. До края бяха минали над 20000 човека. Можете да си представите – това е малко като футболен мач. Но това е мероприятие за изкуство – изложба.

Сега, тук идва този момент – те казват: България няма пазар на изкуство. Да, може би такъв пазар няма. Едва ли 20000 човека ще отидат на изложба. Но аз не съм съгласна. Аз мисля, че има пазар, разбира се – много по-малък, много по-скромен, но все пак има, защото за мен българите са изключително мъдри и духовни хора. Въпреки, че ежедневието ни поставя наистина в неприятни ситуации. Аз вярвам и съм убедена, че българинът е много духовен човек. И се старя чрез изкуството си да извадя на показ това, което е вътре в тях и има нужда от изкуство. Защото много хора дори не осъзнават. Както казва някой – това е кич. Кичът също е форма на изкуство. Това също доказва, че човекът има потребност от това. И трябва да трябва да разберем всъщност, че това ни прави венецът на природата – потребността от точно тези не материални неща. Защото душата не се храни нито с коли, нито с пари – храни се със съвсем друга материя.

Мая Цанева:

Сега бих искала да попитам Пламена, като автор на проекта, тъй като тя работи с думите, как тя преживя своите срещи със своите герои и какво те оставиха в нея?

Пламена Петкова:

Всеки един от моите събеседници, някои от тях аз познавах лично от преди това, с други съвсем случайно се срещнах, трети – потърсих умишлено. Всеки от тях оставя една незабравима следа в мен, защото, въпреки, че някои от историите вече ми бяха познати, те бяха разказани от първо лице, през техните очи, с техните най-първични емоции и наистина беше изключително зареждащо. Това, което за мен представлява тази книга, всички истории – те за мен не са просто истории. Те за мен са едно доказателство за това, какво значи успех. Защото, за много хора, първоначалната реакция към понятието успешен човек е човек, който е натрупал прилично финансово благополучие, уредил си е живота и т.н., но в действителност, когато поговориш с всеки човек поотделно, се оказва, че реално успеха се измерва най-вече с думичката щастие. Тоест – какво наистина ви прави щастливи? Какво наистина докосва сърцето ви по начин, по който да ви накара да станете сутринта, да се събудите и да кажете – днес аз ще се усмихвам, днес ще се чувствам добре и действително да се чувствате така и да изживеете живота си по този начин. В действителност, всички хора сме различни, всеки иска различни неща. Някои искат да преподават брейк на деца, други искат да преустройват градове, Много хора, много мечти, много различни фантазии, можете да ги наречете дори, но това, което ни обединява е реално е желанието да бъдем щастливи. И когато се срещнем с хора, които освен факта, че искат да се чувстват добре, имат желанието да дадат нещо на другите, да дадат нещо на света, нещо добро – това е наистина мотивиращо и аз лично се почувствах наистина много, много вдъхновена от всички мои, и събеседници, и всички истории, които прочетох от останалите автори, защото ние сме екип от поне десет автора, мисля вече, и надявам се да прочетете тези истории – да вдъхновят и вас, както стана с мен.

Мая Цанева:

И накрая бих искала да дам думата на Валери – той е архитект. А ние всички вървим в една много сива, понякога и неприятна градска среда. Той очевидно намира вдъхновение в това, да променя тази среда, колкото е възможно.

Би ли могъл да ни кажеш какво теб те вдъхновява и каква е твоята визия за това, какъв е светът – идеалният свят?

арх. Валери Гюров:

Благодаря много.

Аз не знам дали мога да се определя като успешен, но със сигурност като щастлив. Защото това, което правя, винаги го правя с желание и любов около някой проект или инициатива. Ако не ми допада – просто не участвам в нещо. Безсмислено е човек да работи само за пари и за постигане на някаква там имагинерна кариера. Конкретно проекта Трансформатори, или периода, в който сме се опитали да дадем нещо на обществото. Събра ни идеята да помагаме на хората да се чувстват по-добре в градска среда, понеже това е общият ни дом – всеки от нас си прави частното жилище по негов вкус, но общата среда ние по някакъв начин трябва да я формираме с консенсус – кое е добро, кое е лошо, искаме ли да имаме хубави детски площадки, нормални училища, тротоари, алеи, паркове и т.н. И може ни конкретно състоянието на София малко след строителния бум 2008-2009 година, беше повода да се съберем и да се опитаме да променяме, макар и с много дребни капки, проекти, стъпчици нещата и това, което мога кажа, гледайки назад във времето, не знам дали сме постигнали някакъв успех с това сдружение. Със сигурност добрата новина е, че след нас се появиха много организации – не само в София, но и в България, които правят подобни неща, което за нас е супер положително и по някакъв начин легитимира нашите усилия и ги възнаграждава. Защото колкото повече хора правят някакви стъпки, толкова по-голям е шанса нещо да се промени в положителна посока. Напоследък конкретно се занимавам с един проект, който се стреми да представи София по някакъв атрактивен начин за туристите и гостите. Аз на ежедневна база се опитвам да помагам на хора да си намерят актуално съдържание или просто да се чувстват добре в града, имайки информация, оставяйки си багажа, имайки с кого да се разговорят и да попитат какво се случва в града и какво могат те да получат от него в краткия си престой. Надявам се занапред във всеки проект да намирам нещо, което да ме мотивира да го завърша, да поема някаква следваща инициатива и така аз да съм щастлив, правейки хората около мен доволни и щастливи.

Мая Цанева:

Тъй като вече Валери спомена нуждата от това да създаваме общности, да работим заедно по дадена кауза, по дадена цел, да вдъхновяваме другите да поемат по нашия път или по път, който смятат, че е подходящ за тях, бих искала да помоля Светлана от BNI , която би мога да ни каже как хората, които се стремят към успех, влизат в общности и тези общности успяват да генерират положителна енергия за повече вдъхновение и успех.

Светлана, заповядай.

Светлана Проданова Вълчева от BNI България:

Добър вечер на всички. Благодаря, Мая, за възможността да бъда част от това събитие и да се запозная с толкова много успели българи. Основателят на BNI – Яген Майснер, казва, че има два фактора за успех. Единият е усилената работа и вторият е правилните избори, така, че аз съм щастлива да се запозная на живо с толкова много хора, които са направил правилния избор да следват мечтите си и да правят това, което кара очите им да блестят. Един важен избор, който вярвам ,че помага на всички нас е да изграждаме мрежи от контакти, които са максимално разнообразни. Ние всички имаме склонност да харесваме хора и да се свързваме с хора, които приличат на нас. Които изглеждат като нас, говорят като нас, завършили са същия университет в същия град. Но всъщност, дърветата, които оцеляват в ураганите, са онези дървета, които имат най-широката коренова система. Онези дървета, които природно използват възможността да имат корени, два пъти и половина превишаващо радиуса на тяхната дървесна корона. Още повече, в райони на света, където ураганите са често срещано явление, съветите са да се засаждат дърветата на групи. Така, кореновата им система става една обща и те издържат на ураганите и оцеляват. По същия начин и хората – колкото по-широка мрежа от контакти имат, и то разнообразни контакти, толкова по-добре ще се справят с предизвикателствата, които ще срещат по пътя си. Така, че една препоръка от мен и един съвет за все повече успех е да не подценяваме никого, да не се свързваме само с хора, които ни изглеждат, че са близки до нас, а напротив – да търсим контакти с онези, които изглеждат различни, с които не бихме се срещнали на други места.

И бих искала да завърша с цитат на един човек, почти толкова успешен, колкото героите на книгата – Ричард Брансън, който казва, че успеха се основава на личните контакти. Колкото и да е натоварен графикът ви, не си позволявайте да стоите затворени в офиса цял ден и всеки ден. Излезте навън, срещайте се с хората и изграждайте отношения.

Благодаря ви.

Мая Цанева:

И тъй като ние ще последваме съвета на Светлана – ще изграждаме отношения, ще се срещаме с различни хора, искаме да попитаме вас – публиката, за въпроси и неща, които искате да споделите с нас и с нашите герои. Ако е необходимо, микрофона ще го дам, ако се чуваме добре – може и без него.

Имаме ли онлайн въпроси пристигнали?

Приемаме похвали.

Имате ли въпроси, нещо, което бихте искали да споделите?

Задава се въпрос от публиката.

Пламена Петкова:

Всъщност, всяко едно интервю, защото тези истории първо бяха като интервюта в онлайн-изданието, което вървеше – списание Амбиция, всяко едно интервю, всъщност отнема различно време наистина, защото някои хора са по-натоварени, с някои се наложи да се чуваме по няколко пъти, за да завършим разговора отдалечено. С други съответно стана много бързо, защото успяхме да се видим лице в лице и да запишем самия разговор. След това следва по принцип обработката на едно такова интервю, защото обикновено разговорите продължават понякога час. Някои разговори са продължавали и по-дълго и за съжаление няма как да ви представим пълните разговори и пълните истории, които достигат до нас. Стараем се да представим наистина максимално най-важните неща и най-интересните, така че, лично при мен, едно интервю понякога може да отнеме между ден, понякога до пет дни. Имах един такъв случай с един от събеседниците ми, с който разговорът ни беше на жива – дълъг разговор, и се оказа след това, че записа, който съм направила е бил с лошо качество. Така че малко по-дълго време отне обработката. Всичко е много строго индивидуално, като цяло, първият етап бяха всъщност тези интервюта, след това идва, разбира се, редакцията от страна на редактора на списанието, след което се прави дизайна и самата книга последва, като последваща стъпка на този проект. Мисля, че Иван Белчев може да каже Малко по-подробно – колко време е отнело подготовката на самата книга, но като цяло – 6 месеца.

Проекта, всъщност е от около преди две години.

Мая Цанева:

Бих могла да споделя от собствен опит, че имах късмета да се видя на живо с един от моите събеседници. Всички останали, както е модерно, се видяхме дистанционно, виртуално и на снимки и е много странно, когато след това се видяхме с част от тях и виждаш всъщност, че пред теб има много по-богати хора, отколкото ти си си представял дори. Те са много по-интересни. Това е предимството на живото общуване. Едно е да прочетеш история, едно е да си поговориш с някой по телефона или да му изпратиш въпроси и той да ти отговори. Съвсем друго е да си говориш с някой.

Това, което каза Светлана, че живите отношения са изключително важни, за да оцеляваме е абсолютната истина. Трябва да си говорим очи в очи, за да разберем много повече. Това е богатство.

Въпрос от публиката:

Как избрахте хората, с които да правите интервюта? На какъв принцип?

Мая Цанева:

Аз избрах хора, които мен лично ме вдъхновяват. За мен това беше най-важното. Ако човекът срещу теб буди интерес е нормално да искаш да му зададеш втори, трети, четвърти, пети, шести въпрос. Но това е, както казва Пипи – трябва да си нещотърсач. Трябва да ровичкаш. В повечето случай ровичкаш из мрежата, друг път говориш с приятели и те ти казват за един друг техен интересен приятел или познат, или ти чуваш отнякъде, и ставаш нещотърсач. Ако не си нещотърсач – няма как да си намериш интересни хора.

Въпрос от публиката:

Какви теми засягате?

Това е интересно, че засягаме най-различни теми – бизнес, спорт, изкуство. Наистина – всякакъв вид теми и лично една от моите цели беше да се постарая да представя различен тип истории. Защото едни читатели се докосват от един тип истории, друг тип читатели се докосват от друг тип истории, но най-вече, което исках лично аз да покажа, е че във всяка една сфера на живота, успехът е възможен. Тоест, поставиш ли си нещо за цел, стига да го желаеш достатъчно силно, достатъчно искрено, да си поне малко луд, за да не спираш да действаш в тази насока, успехът рано или късно ще дойде.

Въпрос от публиката:

Къде и как се провеждат интервютата?

Пламена Петкова:

Някои от интервютата ги вземаме лично, всъщност, ние сме няколко автори, които са разпръснати, така да се каже – по целия свят. Аз съм позиционирана в Русе, където живея, Мая е в София, Иван Белчев се намира в Мюнхен, имаме една авторка в Лондон, мисля, че и в Швеция имахме и всъщност с някои от събеседниците се срещаме лично, с тези, с които имаме възможност, с други събеседници общуваме пое Skype – по модерните начини, защото, примерно, една от моите събеседнички е непрекъснато на път. Тя е момиче, което обикаля целия свят, за да работи по своя проект и в момента мисля, че е в Бали. Преди това беше на друго място. Когато говорих с нея да я попитах дали ще се присъедини днес към нас, тя ми отговори: Аз мисля до края на зимата да продължа с пътуването и да продължа работата по проекта си, така, че В България ще се върна чак за пролетта. Интересното е, че хората са навсякъде, действат, следват мечтите си, някои са тук, опитвате се, тоест, те наистина го правят, полагат усилия, за да постигнат резултати в България. Просто, палитрата на историите е голяма.

Мая Цанева:

Ако нямате други въпроси, много ви благодаря, че  сте тук. Може би ще ни е малко тясно, но сме ви приготвили вино, малка почерпка. Тук е моят колега, от който можете да се сдобиете с копие от книгата. Пожелавам ви да разгърнете своите корени надалече и да създадете нови контакти, нови познанства, нови вдъхновения и да се виждаме отново на живо или пред страниците на книгата и онлайн.

Благодарим ви много!

Книгата може да се купи от уебсайта на списание Амбиция. Възможно е да се поръча и в чужбина

Хареса ли ти тази статия от списание "Амбиция"?

Целта ни е да те мотивираме и вдъхновим чрез интервюта на българи от цял свят.

Ако решиш да ни подрепиш финансово, ти предлагаме да купиш книгата ни "Вдъхновяващи истории на успели българи", където сме събрали петдесет от най-добрите ни събеседници.

Повече за книгата

Лого на списание