Владимир Джаркълов: Едно от вдъхновяващите лица на България
Начало Меню
Сподели с Facebook

Владимир Джаркълов: Едно от вдъхновяващите лица на България

От Силвия Димитрова

Снимки: личен архив


Сподели във Facebook


Гостът в това интервю би накарал всеки българин да почувства гордост. Пример за отдаденост и за това как се гонят и реализират мечти. Той е доказателство, че нещата винаги се получават, когато проявяваш сериозно търпение и упорство. Едно от младите и вдъхновяващи лица на България.

Тази статия е част от книгата „Вдъхновяващи истории на успели българи”, един проект на онлайн списание „Амбиция”.

Разкажи ни малко повече за себе си?

Роден съм в гр. София, където живея и в момента. Имах щастливо детство, въпреки относително несигурните времена през 90-те години. След като завърших Немската гимназия, 2000 г., имах възможността да замина за Германия и да завърша висшето си образование там. След това поработих в Белгия и в края на 2009 г. се завърнах в България. В момента освен със спортна дейност се развивам професионално и в сферата на банковото дело и финансите. На път съм да завърша следдипломната си квалификация в НСА „Васил Левски”, профил Джу-джицу, а през есента на миналата година бях приет в Executive MBA програмата на Unversity of Sheffield. Винаги съм имал доста разнообразни интереси в различни области и считам, че това е жизнено важно за всеки модерен човек и възнамерявам да продължавам в този дух и занапред.

Завършваш университет в Германия и след това работиш в Белгия. Защо избра да се завърнеш в България?

Ако трябва да съм искрен, от една страна, това бе просто стечение на определени обстоятелства. Същевременно обаче имаше натрупана и една лека „умора” от живота в чужбина. Като добавим и оптимизма в тогавашния момент във връзка с нереализираните до голяма степен към днешна дата очаквания по отношение на членството ни в ЕС, се получава една относително пълна картина за реалните причини да се прибера. От дистанцията на времето бих казал, че това бе изключително разумно решение, и съм много доволен от постигнатото през тези вече повече от 7 години.

Клуб по бойни спортове в София

Какво ти липсваше най-много, докато беше в чужбина?

О, изключително много неща, най-вече в началото. Никак не е лесно да се откъснеш от една сплотена и подкрепяща семейна среда, от приятели и от един относително ясен и лесен поне на първо четене живот, за да се пригодиш към една доста организирана, но студена и изначално недружелюбна среда, която има коренно различни правила от всичко познато, коренно различни стандарти, към които да се приспособиш и т.н. Разбира се, винаги съм имал и дистанционната подкрепа на моите родители и брат ми, както и доста свестни хора около себе си, с които да споделям ежедневието си, но не мога да отрека, че е имало не малко предизвикателства, които поставяха увереността ми пред сериозно изпитание. В крайна сметка обаче това ми помогна да израсна в много отношения и да се променя към по-добро.

Какви бяха трите най-големи предизвикателства пред теб, когато се върна?

Когато човек прекара едни от най-важните години по отношение на формиране на своето светоусещане, мироглед и до голяма степен и манталитет в една доста различна от родната среда, това определено го кара да се чувства по странен начин, когато му се налага отново да се адаптира към родните привички и начин на живот. Дори със сигурност има неща, които и до ден днешен не мога да приема, и считам, че това трябва да важи и за останалата част от обществото. Най-стресиращото нещо в началото бе липсата на каквато и да е предвидимост, изключително лошата организация на редица частни и обществени процеси и функции, както и доминиращата роля на отношения от типа на родово-общинните, които до голяма степен стоят в основата на господстващата форма на обществена организация, която наричам „шуробаджанашки капитализъм”. От друга страна, тази привидно балансирана форма на хаос, която се наблюдава, изисква наличието на определени качества като гъвкавост, адаптивност, търпение, постоянство, комуникативност и т.н., които сигурната и предвидима среда, в която оперират западните общества, до голяма степен кара да закърнеят или поне значително да се видоизменят. Всичко това направи първите 2 години от повторния ми престой в родината доста предизвикателни.

От каква възраст започна да тренираш?

В интерес на истината никога не съм бил особено спортна натура, нито се имам за сериозен атлет. Докато бях тийнейджър, бях супер запален по футбола (както и повечето деца, предполагам), а по-активно започнах да спортувам отново, след като заминах да следвам в Германия. Въобще бих казал, че това са едни от най-ценните навици и „придобивки”, които успях да донеса със себе си от чужбина. Това в най-голяма степен важи и за Джу-джицу.

Кога за пръв път се сблъска с бразилското бойно изкуство Джу-джицу?

С бразилското Джу-джицу се запознах напълно случайно. Всъщност по това време то бе напълно непознато в България и едва прохождаше в Европа. В началото покрай мой много близък приятел отидох да пробвам няколко тренировки по смесени бойни изкуства (ММА), като това се случи около 2005-2006 година. Тази дисциплина беше също в изключително ранен етап на развитие и беше по-скоро една нехомогенна сплав от различни стилове – някои по-познати, като бокс/кикбокс, борба/джудо, и други, като Джу-джицу, чието изучаване ставаше основно чрез наблюдение и творческо разучаване, отколкото чрез организиран и методологически издържан подход. Играта на земята обаче ми допадна и намерих в нея изключителен чар, тъй като в нея има невероятна систематичност и ми даваше възможност да съм конкурентен на хора с много по-сериозни физически възможности или опит в бойните спортове. Така постепенно започнах да се фокусирам единствено върху граплинг и Джу-джицу, в които интересите ми днес са по-сериозни от всякога, макар и да съм много далеч от възможности за активна състезателна кариера.

 

Включи се във Facebook групата ни и получавай известие за нов брой на Списание Амбиция

twisted-jiu-jitsu

Джудо за деца

Джу-джицу е отношение на първо място към себе си като личност и паралелно към всички хора.

Facebook група

Какво те привлече в бразилското Джу-джицу?

Това, което ме привлече в началото, е съвсем различно от това, което ме задържа вече толкова много години. Докато в началото просто исках да се науча на тези уникални и ефективни движения и техники, чието владеене често изравнява шансовете, и това, че имаше сериозен състезателен елемент дори в рамките на самите тренировки, ме привлече сериозно. В момента съм се концентрирал върху други, значително по-важни фактори.

Джу-джицу, колкото и абстрактно, и вероятно високопарно ще прозвучи на много хора, е дълбоко, колкото самия живот. Това е не само физическа активност, това е нагласа към всичко, което те заобикаля, то е отношение на първо място към себе си като личност и паралелно към всички хора. То ми дава възможност да изразявам себе си, да творя, да се придържам към редица морални принципи, които са всепризнати както в източната, така и в западната философска култура и от които имаме нужда днес, повече от всякога. Джу-джицу ми позволява да давам пример, регулира егото ми и е постоянно доказателство за това, че колкото повече знаеш, толкова повече ти остава да научиш и че всичко това е много по-голямо от теб, а единственият ти избор е да си останеш цял живот ученик. Бразилското Джу-джицу за мен е дълбоко интелектуално занимание, свързано с разрешаването на различни конкретни проблеми и прилагане на различни стратегически концепции. Освен за тялото, заниманията ми с него са изключително стимулиращи за ума, аз лично гледам на него като на наука.

От гледна точка на нуждите на модерния човек бразилското Джу-джицу запълва повече от перфектно потребностите от пълноценна и смислена социална среда, необходимостта от това да бъдем изложени на постоянни и градивни предизвикателства, да се учим и развиваме в една компетитивна обстановка, да опознаем по-добре и да бъдем по-честни със себе си и не на последно място да се научим да използваме тялото си по пълноценен начин, както и да се борим адекватно със стреса на забързано модерно ежедневие.

Завършил си специалност икономика, а в момента се занимаваш с банково дело и финанси. Къде се преплитат те и бразилското бойно изкуство?

Както споменах и преди това – Джу-джицу, както и качествата и отношението, които възпитава, намират пресечна точка с всички неща, с които съм се занимавал през последните 10 години. Честно казано, не виждам как това би се променило и занапред. От тази гледна точка, пресечните пунктове с основните ми професионални занимания определено са налице. Дисциплината, аналитичният подход, откритото и принципно отношение и т.н. винаги ще са от полза, независимо с какво точно си изкарвам хляба.

Как се роди идеята да създадеш собствен клуб TWISTED JIU JITSU? Какво те мотивира?

Идеята за създаването на нашия клуб се роди напълно естествено. Първоначално с моя брат Боби искахме просто да има къде да тренираме, да намерим начин да се развиваме в това, което ни харесва. С течение на времето обаче и особено покрай все по-усиленото занимание с преподаване и подготовка на други хора, начинанието ни започна да излиза далеч извън тези граници. Това, което в момента представлява TWISTED JIU JITSU, по моему изисква много по-различна мотивация, но и много по-различна, по-сериозна отговорност. Всеки човек обича да се реализира, да се доказва, да получава признание. За мен в момента няма по-голямо удовлетворение и мотивация от това да видя как хората около нас успяват да се развиват, да постигат сериозни резултати и да мултиплицират и разпространяват добрия пример, който се опитваме да дадем.

Всяка спортна зала си има своя атмосфера. Ще ни разкажеш ли за първата зала на TWISTED JIU JITSU?

Хората традиционно обичат да си правят заключения единствено на базата на това, което виждат и усещат в момента. Малко от тях се опитват да стигнат до нещата в дълбочина и да си дадат сметка, че нещата не винаги са били по този начин и всеки успех или неуспех си имат предистория и отправна точка, от която нещата са градирали или напротив, поели са в негативна посока. Първата зала на клуба бе стартирала малко преди да се завърна в България през 2009 г. Тя представляваше едно помещение без прозорци, с големина от около 35 кв. м. и беше част от подземния гараж на един хотел. А иначе всеки вижда днес прекрасните зали, които сме оборудвали, и смея да твърдя са едни от най-добрите не само в България, но и в целия регион, и си мисли, че нещата винаги са били по този начин. Атмосферата обаче се гради не само от интериора, но и от хората, които обитават въпросните помещения. И именно това е едно от нещата, с които най-много се гордеем – хората, с които започнахме да тренираме преди толкова много години, с много малко изключения, продължават да бъдат заедно с нас и ги считаме не само за свои ученици, но и за близки приятели. Така покрай тях част от клуба станаха и много други страхотни хора, които всъщност са най-голямата причина за успеха му.

Джи-Джитсу Европейско първенство

В залата се провеждат тренировки за деца и юноши. Какви качества трябва да притежава един треньор, за да успее при децата?

Абсолютно клише е да се твърди, че децата са нашето бъдеще, и въпреки това по-универсална истина от това едва ли има. Това е едно от най-смислените и разумни неща, които сме стартирали, и определено мога да кажа, че тепърва ще му отдадем основна част от енергията си и резултатите от това един ден ще бъдат повод да се гордеем не само ние и родителите на тези дечица, но и цялото ни общество. Да се тренират деца в наши дни е сериозно предизвикателство, особено ако човек иска наистина да им даде нещо. Изискват се сериозна отдаденост и търпение, както и желание постоянно да се усъвършенстваш, не само в спортно-техническо, но и в педагогическо, организационно и лидерско отношение.

От каква възраст може да се определи, че едно дете се стреми вече към високи спортни постижения и какви черти на характера се опитва един треньор да възпитава в своите възпитаници?

Откровено казано си мисля, че едва ли може да се даде твърд и еднозначен отговор на този въпрос. Децата преминават през много и различни фази в развитието си и многократно се променят в процеса на формиране на своя характер. Вярно е, че има доста примери за деца, които имат сериозни заложби и желание за победа още от най-ранна възраст, но има и свидетелства за доста пропилени таланти, тъй като в даден момент фокусът, желанието да се трудиш и да минаваш през редица тежки моменти, както и амбицията изчезват. А талантът наистина помага до един определен момент. Ако не си готов да преминеш през процеса на сериозен и дългогодишен труд, да приемеш неуспехите и да израстеш чрез тях и никога да не изпускаш целта си от фокус, то и най-големият талант няма да е достатъчен. Тъкмо заради това и ние казваме, че Джу-джицу не е „спринт“, а „маратон“ – дори да не си бил най-надареният в началото или в най-добра изходна позиция, винаги можеш да постигнеш високи резултати с достатъчно постоянство. Именно в това се крие и задачата пред тренъора – да те преведе през този процес и да поддържа в теб огъня достатъчно силен, така че да повярваш в себе си и труда, който ти предстои да положиш.

Какво изпита, когото възпитаници на клуба взеха участие в първото си състезание?

И до ден днешен се вълнувам изключително много, когато участваме в състезания, дори и аз самият да не се състезавам. За мен разлика между двете почти няма. От тази гледна точка няма и абсолютно никаква разлика между първото и последното състезание, в което сме участвали. Разбира се, има турнири с доста по-сериозен заряд и значимост, където вълнението и емоциите винаги допълнително ескалират.

Преди броени дни се върнахте от европейско първенство в Рим. Кои бяха основните ви конкуренти? Какви впечатления и емоции натрупахте от състезанието?

Подобни състезания винаги оставят сериозна следа в клубната ни история и са страхотна възможност за изява. Конкуренцията там винаги е много сериозна, тъй като поради отворения формат обикновено вземат участие атлети от цял свят. Хубаво е човек да посещава такива формати и за да си „свери часовника“. Общото ни впечатление затвърди усещането, че определено сме на правилен път, но и че късният старт ни задължава да работим два пъти по-усърдно, ако искаме да сме на върха. Всички български отбори се представиха достойно, а аз лично няма как да съм недоволен от нашите момчета, с които спечелихме 1 златен, 1 сребърен и 4 бронзови медала. Разбира се, имахме своите шансове и за още по-добро представяне, но някои малки грешки ни струваха скъпо. За мен лично този турнир бе още по-специален, защото се състезавах за първи път след повече от 2-годишно прекъсване и съм радостен, не само защото успях да се подготвя прилично на фона на всичките ми ангажименти, но и да се представя на добро ниво, завоювайки сребърен медал при кафявите колани, като буквално секунди не ми стигнаха за златото.

Кое е най-голямото предизвикателство пред трениращите бойни изкуства и бойни спортове днес?

Предизвикателствата са ужасно много – липсва на свободно време, много конкуриращи се занимания, липса на необходимите условия и среда за тренировки, както и ограничения в опита и методиката на преподавателите. Истината е, че ние имаме страхотни традиции в много бойни спортове, но при голяма част от тях нещата са изостанали в много отношения. Нужен е радикално нов подход  както при организацията на дейността на спортните клубове и тяхното управление, така и по отношение на тренировъчния процес. За съжаление много хора все още не могат да се отърсят от сянката на миналото, когато единствено държавата се грижеше за развитието на спортната дейност, и това неминуемо води след себе си упадъка, който наблюдаваме.

Смяташ ли, че този спорт в нашата страна се развива добре?

Смятам, че предвид късния старт, който имахме в България, бразилското Джу-джицу постепенно започна да се развива с все по-прилични темпове. За това свидетелстват както нарастващата бройка на основаните през последните 5 години клубове, така и успехите, които постигат трениращите не само в регионален, но и в международен мащаб. С правилната нагласа и амбиция да се работи здраво и по адекватен начин в необходимата посока, ми се струва, че бихме могли да надскочим многократно постигнатото в рамките на следващите 5-10 години. Хубавите и устойчиви неща не стават бързо и е необходимо да извървим пътя на своята еволюция. Основата е положена, всичко останало зависи от цялата Джу-джицу общност и способността ѝ да гледа в една посока и да мисли за общия просперитет, вместо отделните ѝ елементи да се фокусират прекалено много върху самите себе си.

Твоят съвет към всеки, който тепърва ще се докосне до този спорт?

Моят съвет е изключително обикновен: Дай си време, дай шанс на Джу-джицу и бъди готов да ти бъде трудно и да проявяваш сериозно търпение и упорство. Бъди скромен, открит и уважавай всички наоколо, и времето ще възнагради пребогато всички тези усилия.

Сега от дистанцията на времето, поглеждайки назад, смяташ ли, че щеше да пожънеш същият успех, ако беше останал в чужбина?

Ако трябва да съм честен, отговорът ми е НЕ. Най-малкото, не в тези области. Вероятно щях да имам прилична кариера и задоволени в достатъчна степен материални потребности, обитавайки една относително по-предвидима и сигурна обществена система. Със сигурност щях да тренирам Джу-дижцу някъде, но ми се струва малко вероятна възможността да стартирам подобно начинание, което да достигне подобни размери и резултати. Именно заради това съм изключително доволен от избора си и не бих искал под никаква форма да връщам времето назад. Удовлетворението, което ми носят нещата, с които се занимавам, и животът, който имам, определено си заслужават.

Истината се корени и в това, че прибирайки се, на моя страна винаги е имало редица обстоятелства, които сериозно са допринесли за това развитие. Екипът, който сме изградили с брат ми, ни даде възможност да се специализираме в това, в което всеки един от нас е добър, да се допълним взаимно и да си разпределим адекватно тежестите, които неизменно съпътстват едно подобно начинание. От друга страна, и семейната среда и подкрепа винаги оказват сериозно влияние, защото си давам сметка, че определено не е лесно да се съжителства с човек с моето количество ангажименти и отдаден на толкова разнопосочни дейности.

Какво си пожелаваш още да постигнеш през тази година?

Тази година определено е една от най-тежките, които съм имал до този момент от гледна точка на ангажираност, но искрено вярвам, че всеки труд рано или късно се отплаща и именно заради това гледам уверено напред. Пожелавам си преди всичко здраве и търпение за справяне с всички трудности, които ми предстоят, много нови успехи за клуба и нашите ученици, както и още повече хора, запленени от магията на Джу-джицу, а в личен план ми се иска да мога да открадна малко повече време за семейството ми.

Това интервю е част от книгата „Вдъхновяващи истории на успели българи”, един проект на онлайн списание „Амбиция”.

Научи повече за TWISTED JIU JITSU във Facebook



Реклама на книга Купи книгата
Лого на списание