Задачата на българския учител е да строи врати заедно с децата
Начало Меню
Сподели с Facebook

Задачата на учителя е да строи врати заедно с децата

Интервю с Иван Петров

От Мая Цанева
Снимки: личен архив
Корица от Заедно в час


Сподели във Facebook


Включи се в клуба ни

Иван Петров е бивш финансист с българо-унгарска кръв, спонтанен пътешественик и учител по избор. Той влиза в програмата „Заедно в час“ в търсене на нещо ново и различно, но остава да работи в сферата на образованието като специалист по въвеждащо обучение на учителите в програмата. Иван запалва интереса към учителстването с едно изречение: „Това ще е най-трудното и най-якото нещо, което някога си правил“.

Иван, завършили сте образованието си във Великобритания, но всяко лято сте се връщали в България. Само носталгията по дома ли ви връщаше? Какво преоткривахте тук?

Заминах за Англия без семейството си, когато бях само на 16 години, и първите няколко месеца бяха много трудни. Бях на ново място, не познавах никого, в училище ми беше трудно, тъй като всичко беше на английски език и всеки ден се чувах с майка и татко по скайп или телефон, за да се успокоявам. На всеки два-три месеца се прибирах в България, тъй като полетите бяха много евтини. Отне ми няколко години да създам приятелства в Англия и първите две години основната причина да се прибирам, бяха моето семейство и приятели.

Когато заминах да уча в Шотландия, се чувствах много по-добре. Успях бързо да завържа приятелства с хора от цял свят и започнах по-рядко да се прибирам в България. Прибирах се за Коледа и през лятото. Основната причина да се връщам през лятото, освен да ходя на море, беше да трупам опит – една година при мама и татко, една година стаж в банка и така.

български учител

Разказахте ми, че идвате от семейство с родители от различни държави. Пътувахте ли много? Как това се отрази на погледа ви към света?

Да, майка ми е унгарка, а татко е българин. Преди да замина за Англия, почти всяко лято прекарвахме голяма част при баба в Дебрецен. Сега осъзнавам, че най-големият късмет, който имам, е възможността да пътувам. Не само България – Унгария, но и България – Англия. Срещите с хора от различни култури и различно мислене от основното ти обкръжение те карат да се замисляш. Тези пътувания ме научиха да приемам разнообразието на хората, да търся различното в тях и да виждам доброто във всеки един.

Защо се върнахте?

Отговорът е много прост – а защо не?

Завършили сте икономика, имате опит и като доброволец. Обичате да пътувате. Какво ви накара да станете именно учител?

Станах учител, тъй като търсих нещо ново и нещо различно. Не исках да оставам във Великобритания, не исках да работя в частния сектор, чудих се дали искам да уча магистратура и докторантура. Точно в този момент попаднах на „Заедно в час”.

Прекарах 10-15 минути на сайта и реших да се пробвам. В крайна сметка ме одобриха и реших да се върна в България. Първоначалната ми идея беше да преподавам две години, след което да продължа да уча, но се случи нещо различно. Аз съм от учителите, които са заобичали професията си, докато са преподавали. До този момент никога не бях преподавал, никога не бях работил с деца и не бях сигурен за решението си да стана учител. Не ми отне дълго време да осъзная, че децата и образованието са моята кауза, в която намирам смисъл. И така вече 4 години съм си на родна земя.

Включи се във Facebook групата ни и получавай известие за нов брой на Списание Амбиция

заедно в час

Какви бяха най-ценните уроци, които преподавахте и научихте по време на практиката ви като учител в „Заедно в час”?

В работата с учениците се фокусирах върху развиване на критическо мислене – създаване на възможности, оценяване на различни алтернативи, възможността да погледнем нещо от различни гледни точки, нагласата, че няма верен отговор и че ние сме отговорни за решенията, които правим.

А аз научих изключително много от тях – да уважавам различните ценности на хората, да бъда търпелив и най-вече на целенасочена и стратегическа упоритост.

Като учител, който е получил средното си образование в чужбина, какво най-много ви впечатли в българската гимназия? По какво се различавахте вие като гимназист?

Не мисля, че съм се различавал по някакъв начин. По-скоро средата беше различна. Преди имаше смисъл от тетрадките речник, сега вече има интернет. Преди имаше смисъл от химикал и лист, сега вече има компютри и таблети. Преди имаше смисъл от книжки с формули по математика, сега вече има WolframAlpha (програми, които правят математически манипулации за секунди).

учител с ученички

Казвате, че всяко дете заслужава и има правото на равен старт в живота. Как се постига това на ежедневно ниво, на ниво училище? Какво е нужно да се промени като национална политика?

По този въпрос може да се говори и дискутира много дълго, но ще се опитам да дам своя много кратък отговор.

Първо, нека върнем фокуса върху децата и тяхното разнообразие. Не е нужно да търсим перфектния начин за преподаване, защото такъв няма. Не е нужно да спорим с години коя е перфектната учебна програма и кое произведение в кой клас трябва да се изучава, защото такава програма няма. Не виждам къде е проблемът, ако на 20 ноември в 6 клас по литература едно дете чете Ботев, друго – Паисий, трето пише есе, а четвърто анализира речта на Мартин Лутър Кинг.

Второ, нека започнем да мислим от какво реално имат нужда децата, а не кои са най-важните факти, които ще обогатят тяхната обща култура. Не виждам те да участват във вземането на решения за училище, район, град, община, държава, а трябва. Не виждам да се допитваме до децата, когато обсъждаме закона за училищното и предучилищното образование, а трябва. Децата имат нужда от по-високи очаквания.

Трето, нека помислим как да подкрепим настоящите учители. Каква точно подкрепа (не оценка на работата) получава всеки един учител в системата в момента? Какви възможности за кариерно развитие имат? Колко от учителите имат достъп до ментор, с когото да обсъдят урока си?

Днес, от позицията на специалист въвеждащо обучение на учителите в „Заедно в час”, как привличате нови участници? Коя е най-вдъхновяващата история, на която сте попадали?

Основно се опитвам да посещавам събития, на които да се срещам с различни интересни хора. Честно казано, влагам усилията си в разработването и организирането на лятното обучение за новите учители по програмата. Всеки един преминава през интензивно лятно обучения, има възможност да посещава регулярни национални и регионални тренинги и събития.

А вдъхновяващи истории има много. От студент, учил социални дейности и помагал на затворници в английските затвори, до младеж, стигнал до Индия само с раница, приятелка и котка.

Ако в три изречения трябва да убедите и/или насърчите един професионалист да влезе в класната стая като преподавател, какво бихте му казали?

Мога и в едно: Това ще е най-трудното и най-якото нещо, което някога си правил.

„Задача на учителя е да отваря вратите, а не да пробутва през тях учениците”, казва Артур Шнабел. Кои врати искате да отворите за вашите колеги и ученици?

Аз бих казал, че задачата на учителя е да строи врати заедно с децата – малки, големи, шарени, кръгли, триъгълни…

Какво би ви върнало към финансите?

Не мисля, че в момента има такова нещо.

Споменахте, че пътувате спонтанно. Коя е най-интересната ви дестинация и най-желаната? Разкажете ни за своите бягства.

Да, наистина обичам да правя непланирани, спонтанни пътувания или планирани в последния момент. Едно от най-хубавите места, които съм посещавал по този начин, е Съевата дупката. Една събота се обадих на двама приятели сутринта и по обяд вече пътувахме.

Преди няколко седмици така непланирано започнах да карам колело – един приятел ме попита дали искам да караме заедно колела, на следващия ден взехме старото му колело и го измихме, а на третия ден вече бяхме в Байлово, готови за 45-километров маршрут.



Включи се в клуба ни
Лого на списание